Виновните ли?! Не и децата

Красимира Василева

Отдавна се очакваше бомбата да избухне и под дрипите на криворазбраната демокрация да лъсне голата истина. Тази година видяхме само една нейна част, но от догодина все по-ясно ще разбира ме що е то духовна и умствена порнография.

Навръх пролетта и изпитите всички се стъписаха от многото двойки на децата след седми и дванадесети клас.

А матурите въобще не бяха трудни. И децата не са глупави. Всички тези хиляди двойки са естествен резултат от четвъртвековните усилия да бъдат разрушени традиционните български добродетели, сред които са и пиететът към знанието, и трудолюбието, и представите за чест и достойнство, и стремежът за себеутвърждаване.

Спомням си времето, когато се редях на безумни опашки, за да си купя новоизлязла книга. Поколението на демокрацията обаче има други приоритети. Четенето е последното нещо, с което би се захванал днешният българин, притиснат или от нуждата да оцелява, или от алчността да трупа пари и вещи, или от криворазбрана свобода.

Какво чудно тогава, че по четене с разбиране нашите деца държат последно място. И не могат да решат задача със словесно условие. Защото не могат да четат и не обичат да мислят.

И за това не са виновни децата. Това е засято, това е отчувано, това е плодът. Това тепърва ще берем!

А чия е вината?

На първо място на родните политици, които от алчност или слабоумие станаха проводници на чужда политика за превръщане на младите хора в първосигнални консуматори, приемащи низките страсти за свобода. Това е пътят на неоколониализма, пътят за осигуряване на слугинаж за „развитите демокрации“. Управници от всички бои тласкат четвърт век народа по този път, срещу някоя комисиона.

Бизнесът плаче, че няма квалифицирани кадри. Но колко е вложил бизнесът в образованието? Децата се обучават на остаряла техника, в кабинетите я има, я няма някое социалистическа епруветка, оцеляла по случайност …

Министерството на образованието постоянно прави някакви безсмислени реформи, чийто обект са някакви имагинерни деца, каквито в реалността просто ги няма. Липсата на практика в езиковото образование, по роден или чужда език, води до неумение за боравене с него. Страници правила, страници задачи, пет варианта учебници … за едни и същи теми.

Министерството изразходва средства и енергия за брошури и събори, за псевдообучения. И се чудят как да свалян равнището на тестовете до това на най-неграмотните. Предложението, например, да се въведе „преразказ“ в зрелостния изпит, би било смехотворно, ако не беше срамно.

Учителите, притиснати отвсякъде, безпомощни пред делегираните бюджети пред агресията на обществото, на родителите и на децата, които имат само права, но не и задължения, са доведени до отчаяние.
Родителите или се борят за хляба и нямат време за децата, или смятат, че образованието е стока и може да се купува.

Безбройните висши училища, които приемат куцо и сакато (все заради бюджета си), допълват картината на пътя към невежеството и неграмотността.

В тази обществено-политическа джунгла детето е оставено на себе си, на улицата, на халтурата. И ето ги двойките. И тюхкането на журналистите и цялото общество: „Ми ква стана тая?“

Един път се въведоха сполучливи мерки против преписването и децата се издъниха. Е, не съвсем, защото сайтът на МОН се оказа без защита и хакерчетата пак се облажиха.

Време е да престанем да лъжем себе си, че образованието е приоритет на демократичното общество. И да помним, че колкото и високо да вдигаме летвата, толкова по-високо ще скочи детето. И ще разбере, че не са му нужни хартийки (дипломи) за фалшиво самочувствие, а истински знания, за да кове бъдещето си, а и това на нацията.