Свързва ги Приятелство. От онези – ценни като старо злато и тежки, като отлежало вино. Издържало проверката на Времето и на сложните човешки отношения. Да се озовеш в тяхна компания си е истински късмет и е толкова заразяващо, че след срещата ти се иска отново и отново да общуваш с тях. И това не е само заради артистизма, който се прокрадва в разговора, а и защото техният живот е толкова наситен с преживелици и случки, кръгозорът – толкова широк и различен, че неусетно те кара да израстваш, да се учиш. От различния начин на мислене. От различното възприемане на света наоколо. От широко скроените възгледи. От мъдростта, която носи всяка разказана случка. А хуморът е толкова интелигентно поднесен, че започва да ти липсва на другия ден точно това тяхно толкова земно присъствие.

Иван Джамбазов

Те нямат нужда от някакво специално представяне. С актьора Георги Радомиров, потомък на Орчо войвода, и с неговите артистични изяви, неведнъж сме Ви срещали. Именно той стана инициатор на срещата ни и с друг актьор с панагюрски корени – познатия ни от редица български филми и театрални постановки, известния в артистичните среди като „царят на дублажа” – Иван Джамбазов.

Георги Радомиров

Мнозина от Вас сигурно го познават от ролите му във филмите: „На малкия остров”, „Най-дългата нощ”, „Краят на песента”, „Матриархат”, „24 часа дъжд”, „Петък вечер“, както и в тв сериалите „На всеки километър”, „Капитан Петко войвода”, „Дом за нашите деца”, „Столичани в повече”. Дублирал е много български и чуждестранни актьори, включително и Коста Цонев. Той е гласът зад кадър в „Рицар без броня”. Неговият глас звучи и на възстановката, която РК „Традиция” прави на Маньово бърдо в навечерието на годишнините от Априлското въстание. Освен това, той е съпруг цели 60 години на друга наша известна актриса – чаровната Златина Дончева.
Двамата идват от време навреме в Панагюрище, за да почувстват атмосферата на града, в който Иван Джамбазов прекарва голяма част от детството си. Отсядат при неговата племенничка Нонка Джунова, която ги обгрижва с много внимание и любов. Тази година, през месец юли, те са отпразнували своята диамантена сватба – 60 години семеен живот и продължават да са щастливи заедно. Всъщност са заедно в живота и на сцената от приемането им в Държавното висше театрално училище (днес НАТФИЗ) през 1951 г. Той е по-голям от нея само с 6 дни. И двамата са играли в Сливен, Сатирата и Младежкия театър. Използваме случая, за да им честитим в аванс рождените дни – на него – на 7 септември, на нея – на 13 септември. Той казва за нея, че е велика жена, а тя с престорена строгост и сдържаност приема това признание, и очите й излъчват любов.
Тримата – Иван Джамбазов, Златина Дончева и Георги Радомиров, са и набори, и през тази година навършват 84 лета. /Екипът ни беше част от рождения ден на Г. Радомиров – 19 август./
Годините им обаче не са никак много, ако трябва да бъдат съпоставени с младежкия им дух, който е завиден.
Срещата ни с Иван Джамбазов /б. а. – за съжаление Златина не успя да дойде/ е в дома на Георги Радомиров. Съвсем по приятелски, след като вече се познават, Георги Радомиров започва да го нарича Джамби, и името става негов псевдоним. С това име вече го знаят всички от артистичните среди, а и не само.
Седнали сме на двора, под 160-годишната асма, която още помни славните дни на Април 1876. До нас се намира и комшулукът с родната къща на Княгинята. Стогодишният чимшир, иконата на Светата троица, бюстът на Орчо войвода, двете картини, мълчаливо допринасят за атмосферата на прохладната августовска вечер. Разговорът е изпълнен със спомени, случки, мъдрост и много настроение …

Г-н Джамбазов, с какво си спомняте Вашето детство? Разкажете ни нещо за него?
– Детството ми беше много бурно. Още като малък бях доста палав. Много съм щастлив, че голяма част от него мина в Панагюрище. Идвах всяко лято с моята майка, която е панагюрка от фамилията Бабекови. Имаше една уличка в Панагюрище, на която викаха Бабековата улица. Дойдеше ли лятото, аз идвах тук. Стоях на саята на дядо ми /б. а. – Иван Бабеков/, при овцете, където с моя пръв братовчед, с когото бяхме кръстени на него, много лудеехме. По време на бомбардировките, за две години се преселихме тук. Даже 9 септември 1944 г. ме свари в град Панагюрище. Още от малък много обичах да спортувам, да се бия… Бях най-силния ученик в класа, но нямаше междучасие, в което да не направя някоя беля. След трети прогимназиален клас учих във френския колеж. Там много ни биеха. Тоест искам да кажа, че тогава боят в училище беше разрешен, но е било за добро…, защото общо взето станахме хора. Сега учениците не можеш с пръст да ги пипнеш, защото родителите налитат да бият учителите, а и самите ученици също.

Иван Джамбазов (вдясно) в кадър от филма „Корави старчета“, 2011 г.

Майка ми е била килимарка навремето. Никога не е питала учителката ударила ли ме е или не. Растяхме на воля. Нямаше телевизия, нямаше смартфони, нямаше таблети. Имаше поляни, футбол и тичане на воля. Като дойдех в Панагюрище се качвах на Богородица горе, на саята на дядо ми и вуйчо ми. И там при овцете, имаше едно къще, една черга на земята, много бълхи, които скачаха по нас. Дядо ми доеше овцете. Ръцете му бяха железни. Даваше ми да пия току-що издоено мляко. Изкарал съм едни много хубави години в Панагюрище. Много хубави години!

Да поговорим малко за панагюрските Ви корени. Какво знаете още за рода си?
– Те бяха хора занаятчии и земеделци. На майка ми дядо й – дядо Луко, е бил опълченец. Имах една снимка, която загубих, но беше уникална. На нея се бяха снимали целия род, когато дядо Луко е получил първата си пенсия. На нея той е с опълченска униформа, с жена му, майка ми, която е била малко дете, вуйчо ми Никола, вуйчо ми Нейко, дядо ми, брат му, чичо Дойчо, въобще целият род.

В „Епични хора“ Златина Дончева си партнира с Георги Парцалев

Те бяха природно надарени хора, техничари. На майка ми първи братовчед – чичо ми Кольо, поддържаше електрическата воденица в Панагюрище. Той направи изобретение за бране на лайка, понеже бяха и билкари. Беше и по малко обущар. Направи радио със слушалки. Той го изобрети и аз като дете сам слушал неговото радио. Неговият брат имаше на Горната чаршия железарско ателие, в което правеше обковите за каруците. Имам дори снимка на една каручка. Аз съм с един камшик, отпред едно муле впрегнато. Това муле ме хвърля 11 пъти. Горната чаршия тогава беше една голяма работилница. Имаше дърводелци, хамбари, железари. Вуйчо ми Никола беше един от най-големите земеделци в града. Имаха градина, ниви, овце. Вуйчо ми Нейко пък беше кавалджия, бохем. Има и други хора на изкуството откъм страната на майчиния ми род. Но основният артистичен ген идва от рода на баща ми. Той е от Скопие. Моите братовчеди са музиканти, единият е художник. А най-интересното е, че имах леля, емигрират в Русия. Нейният среден син се оказа артист и без да се познаваме се срещнахме един ден на кинофестивал в Москва.

Златина Дончева и Иван Джамбазов (сн.: 24 часа)

Наскоро със съпругата Ви Златина Дончева отпразнувахте диамантена сватба. Как оцелява един толкова дълъг брак при хора с еднаква професия, още повече с професия като вашата, свързана с много пътувания и отсъствия от къщи?
– Това е и един от факторите, който ни държи, защото сме били много дълго разделени. Имали сме много разминавания, в ангажиментите, свързани с работата ни. Аз съм бил на Златни пясъци, тя на друго място и то по месеци. Най-главното е да има доверие и прошки. Няма ли компромиси, няма ли прощаване, няма ли толерантност, нищо не става. Почне ли да пита: Къде беше? Защо беше? С коя беше? Еди какво си, еди що си… Край!

Следва