Дарина Дечева

Какво е състоянието на психичното здраве на съвременния българин?
– За съжаление все още на психичното здраве у нас се гледа като на нещо, за което отговорност обикновено имат другите – семейството, приятели, роднини, колеги, психиатри и психолози. И най-малко отговорността се отнася към нас самите. Свикнали сме да споделяме тежестите си с приятелка на кафе, да поплачем пред нея, да отидем в аптеката и да си купим блистер с мънички розови хапчета, с помощта на които да „приспим“ проблемите си. И някак с това се изчерпва грижата за психиката ни – с работата, която другите вършат вместо нас за нас самите. Не твърдя, че няма и хора, които мислят и правят и другото – да работят за себе си. Практиката ми го доказва ежедневно. И това все повече ме радва. Но общият поглед е такъв. Знаете ли защо на Запад на психиатри и психотерапевти се гледа по различен начин, с повече доверие и уважение? Не защото са по-добри – уверявам ви, че у нас има много специалисти, които със сърце и остър ум вършат тази работа повече от блестящо. Така е, защото обществото тук е по-различно. Народопсихологията ни е такава – на потиснатия човек. На недоверчивия човек. Доверието като характеристика означава сигурност в собствената значимост, базова устойчивост по отношение на ценността ни. А потиснатия човек няма такава, той е несигурен в собствените ценност и значимост и затова ги търси като потвърждение отвън, затова има нужда отвън да му бъдат заявени. Затова и не вярва, че ги има и у другите. За значимостта му непременно трябват доказателства. И непременно от другите се очаква потвърждението. Това е човекът-жертва. На обстоятелствата, на другите, на обществото, на системата. В характеристиката на жертвата основното е отказът (или неспособността) да се поеме отговорност. Жертвата е човек, който вярва, че нещо или някой извън него контролира живота му. Реално така и не поемат своята отговорност и не правят никакви промени – нито в избора си, нито в отношението си. Жертвите постоянно се питат “Защо?“ – защо на мен, защо хората са толкова зли, защо постъпват така, защо шефът не ми увеличава заплатата, защо мъжете/жените ме изоставят”… Търсейки отговора на тези въпроси, изразходват енергията си да се измъчват и самосъжаляват като по този начин само затвърждават самоличността си на жертва. Всъщност въпросите, които би трябвало да си зададат са: “За какво ми е нужно това сега? На какво ме учи тази ситуация? Как да го променя?”. Но отговорите на тези въпроси автоматично отключват и нещо друго. Срамувам се, че не съм добър, че нещо ми има. И се страхувам, че другите ще разберат и видят това. Корените на това са в детството ни и в емоционалното наследство, което сме получили там и тогава. Тези емоции започват да ни се отразяват като товар тук и сега, като възрастни, когато не успеем да ги разчетем с езика на възрастните, а реагираме с познатото на детето – там и тогава. И за това, подчертавам – ние не носим вина. Зад страха и срама стои нуждата от сигурност, а тя като базова нужда е със значението на опасност. За нас е опасно да се разкрием – и като незнаещи, и като несправящи се, и като нуждаещи се. Като искащи и говорещи. Защото така могат да ни отхвърлят – и това е травмиращо. Човек е социално същество и има нужда от принадлежност – към общност, група, нация. Това е общовалидно навсякъде и при всички хора по света. Но тук, в България, е общовалидно и друго правило, правилото на халището – ставаме смели и говорим само под завивките. И там задаваме въпросите „Защо?“. Или обратното – не говорим, преглъщаме и мълчим. Пак там. Защото и в двата случая там е сигурно, там не е опасно. Там никой няма да ни чуе, никой няма да разбере какво мислим за него, няма да види колко сме му ядосани, че ни е обидил. Няма да се налага да се заявим „Ето ме и мен със способностите ми!“, а в повечето случаи ще кажем „Ето те и теб с претенциите ти!“. Затова и повече ни се получава състраданието, повече ни е близко чуждото нещастие, защото тогава не се налагаме да гледаме своето собствено, себе си. Нещастието и грозотата не са нещо, което човек желае дълго да гледа, особено собствените. Затова и предпочитаме да завиждаме – защото завистта всъщност е „възхищение, но с обратен знак“, както пише Мадлен Алгафари в една от книгите си. Виждаме другия, успехите му, казваме си колко е добре. И съжаляваме, ядосваме се, че и ние не сме като него – а с нищо не го заслужаваме, с нищо не сме по-различни от него, успелия. И изобщо не обръщаме внимание на това, че човекът се е потрудил за всичко това. Казвам възхищение, защото то е един вид забелязване на другия, на труда му, на движението, на усилието му. Но понеже е трудно да го удържим дълго като възхита – обръщаме знака, правим го да е лошо, да е негативно. Завистта всъщност е „Виждам те, виждам какво си направил, забелязвам го“. Въпросите „Защо ти, а аз не?“ всъщност обръщат знака. Виждаме труда на другия, но с обратен знак, защото това означава да пропуснем нашето собствено бездействие. Така е по-лесно. И отнема вниманието ни от отговорността за собствения ни живот. А това никак не се харесва. И е неприятно като усещане. Затова го изказваме гласно – но под завивките. Там сме смели. Там и плачем. Там са нашите истински емоции в повечето случаи – под халището. Но в повечето случаи там и остават. А там не може всеки да надникне. Никой отвън не може да дойде в къщата ни и да оправи завивките ни – това е лична отговорност. И от всеки един зависи колко уютен за живеене ще бъде домът му и колко оправено леглото му. Това е свързано с работа, с усилие, с постоянство. За това и в България има толкова пустеещи земи и изоставени къщи. Ние ще извадим хиляди причини защо едно нещо не става. И само половин, че може да стане. А всичко е само привидно сложно – една къща може да се поддържа и с минимални средства. Но задължително – с труд, с движение. И това го доказват многото българи, които се трудят. Простичко и тихо хвърлят енергията си в грижи за собствената си градина, вместо в това да сочат с пръст обраслата в тръни на съседа. Простотата е тиха, претенцията шуми в повечето случаи.
В моя край, Тетевенския, е имало някога един човечец, който е страдал от слабоумие според съселяните ми. Всеки път, когато са го питали защо не работи, той е отговарял простичко – „Щото ми е по-добре.“. Това е отговорът ми на въпроса – състоянието на психичното здраве на българина е право пропорционално на желанието му за работа. Онези, на които не им е добре – работят. Другите остават под завивките, на сигурно, докато емоциите им не ги задушат. Докато кислородът им не свърши и нуждата от светлина стане крещяща. Тогава всеки търси помощ и отмята завивката. И може вече да се хване на работа. Защото човек е способен на движение и промяна, само ако излезе от зоната си на комфорт.

Може ли човек да надникне в себе си, за да провери „разума“ си?
– Ще задам контра-въпрос преди да отговоря – „И какво, ако успее?“. Каква е нормата за разум? Защото, ако един човек излъже, това не означава, че е лъжец. Той може да излъже по много причини. И да има основания – животът му да е в опасност, близките му също. И т.н. Въпросът е не дали човек може да надникне в себе си и да види разума си, всеки психично стабилен човек може да го направи. Въпросът е какво ще направи след това. И тук е нашата, на специалистите, роля. Ние сме огледалото, в което клиентите ни се оглеждат. И от тях зависи дали отражението им ще им хареса. Защото проблемите на човек идват от противоречията в него, от вътрешните му конфликти. От „Да, но…“. Краят на една терапия настъпва, когато „Да, но…“ се превърне в „Да… и“. За пример давам най-често срещания конфликт при хората – „Да, искам да имам приятели, но искам те да дойдат при мен!“. И тогава настават проблемите, сблъсъците, затрудненията в общуването. Когато се стигне до „Да, искам да имам приятели и ще отида при тях!“, човекът става изведнъж по-лек.

Какви са симптомите, които трябва да ни заведат при психолога?
– На този въпрос мога да отговоря само по един начин – с едно от многото определения за емоционалната травма, което знам от един от най-ценните ми учители-психотерапевти, австрийката Карен Шобер – „Когато нещо е твърде силно, твърде много, твърде продължително и твърде болезнено, вече е травма. И налага помощ от специалист“.

А при психиатъра?
– Думата „психиатър“ внася смут у повечето хора. Това е така, защото у нас рядко се прави разлика между психиатър, психолог и психотерапевт. А тя е съществена. Психологът е специалист , който провежда психологическо консултиране на хора в риск или с актуална проблематика. Психиатърът е лекaр, който лекува чрез лекарствени препарати и съобразно болестната картина. Психотерапевтът може да е психолог или лекар, но при всички случаи е минал много дълъг процес на обучение, лична терапия и работа под супервизия. Това е процес на споделяне, осъзнаване и приемане на чувствата и ситуацията, която тревожи човека. Помага на клиента да разбере как неговите чувства и мисли засягат начина му на действие, реакции и свързване с другите хора.
Ако човек е с високи нива на тревожност и не може да ги намали само с помощта на психотерапия – тогава е добре да се срещне и с психиатър, за да му се помогне и медикаментозно. Защото високите нива на тревожност затрудняват нормалното функциониране на мозъка, той се чувства постоянно „под натиск“, а това не се отразява добре и на останалите системи в тялото на човек. Това е помощ, грижа за мозъка и оттам за тялото, и не означава непременно слагане на етикетче „луд“.

Имате ли наблюдения върху психичното здраве на панагюрци?
– Панагюрци са особен вид хора, чешити. Когато преди повече от двайсет години любовта ме доведе в Панагюрище, дълго време се страхувах, че изобщо няма да мога да се приспособя към тях. Тези хора са изтъкани от бабаитлък, но в добрия смисъл на тази дума. Бабаитът като човек, способен да повдигне Земята. Та те са вдигнали въстание! Докато други са умували кога е най-доброто време за това и дали. Те имат сили да се справят с всичко – и подчертавам – задължително сами! И дори с емоционалните си проблеми сами трябва да се справят, не търсят помощ в повечето случаи. И няма как да е другояче – миналото им е такова, кръвта им ври и кипи. Тези хора са герои. И заявявам – аз уважавам това. И го изтъквам навсякъде, където мога. Но има и нещо друго. Панагюрецът ще работи до умиране, ще се ядосва от дъното на сърцето си, ще бълбука в емоцията си, без дори да се замисли за вредите, които тя може да му нанесе. Панагюрката ще лъска къща и подрежда двор, докато съмне. И на сутринта рано ще се изкъпе и ще отиде и на работа – и ще работи и там наравно с мъжете – без дори да отчете сигналите на умората в душата и тялото. Такова ми е усещането за тях – не се щадят в нищо, енергията им отива най-много за другите и другото, и най-малко за тях самите. Както обичам да казвам – не откъсват време за себе си, за простичкото един ден да не правят нищо, абсолютно нищо. А това руши – незабележимо, но постоянно. Такива са и най-честите им нужди, с които идват при мен – най-накрая да се погрижат и за себе си. Този един час с мен е усещането им за „правя нещо само за себе си“. Или не правя нищо – но пак за себе си. Но аз се радвам, че и това въобще се случва. И бавно и полека се научават да забелязват, уважават и заявяват нуждите си. Защото те прекрасно правят нещата за другите – наистина прекрасно! Грижат се купонът да е на макс, домът да е на шест, масата – съвършена, нуждите на семейството – задоволени максимално. Но забравят всичко това колко изтощава. И води след себе си неудоволствието най-често. Защото грижещият се за нуждите на другите човек е най-добрият човек за тях, но и най-лошият човек – за себе си. Той радва всички около себе си с надеждата, че това, че им носи радост, би следвало да го радва и него. Но с времето и с натрупването това става все по-малко възможно. А дефицитите на „А нещо и за мен?“ – все по-големи. Оттам и неудоволствието – все по-непоносимо. И тогава рухват – изведнъж. И точно за този момент ми се иска повече да мислят, когато тръгват да носят Земята на раменете си. Но пък иначе нямаше да са герои. А на тях нищо друго не би им отивало така добре.

Вярно ли е, че много заетият човек е по-защитен от психически проблеми?
– Зависи. Не е правило работохолиците да се обграждат с много работа, защото тя непременно е тяхната същност. Много често човек увеличава дейностите си, за да избяга от нещо, с което не може да се справи, което го плаши и го прави несигурен. Това е т.нар. защитен механизъм „изместване“. Не може да се каже, че много заетият човек е по-защитен от психически проблеми. Може дори да е обратното – прекалената му заетост да му създаде допълнителни проблеми като умора, раздразнителност и дори бърн-аут. Всичко е в дозата. И работа по отношение на баланса. Едно нещо е важно – каквото и да прави човек, да го прави с удоволствие. И да се чувства удовлетворен след това. При всички други случаи проблемите просто се маскират за известно време. Но не се решават. А нерешеният проблем е като трън в петата – можеш да ходиш, накуцвайки, и дълго време с него, но дали цената на неудобството ти не е твърде висока? И струва ли си изобщо да я плащаме?