„Шипка-Шейново. Скобелев под Шипка“, худ. В. Верешчагин

Цели три поколения Скобелевият род дава на Русия храбри войници. Дядото на генерал Скобелев – Иван Никитич, е бил генерал от пехотата, отличил се в Отечествената война от 1812 година, а баща му Дмитрий Иванович е генерал – лейтенант и участва в Руско – турската война като командир на кавалерийска дивизия. Майката Олга Николаевна Скобелева, твърде енергична и прогресивна жена, храни големи симпатии към българския народ.

Михаил Дмитриевич Скобелев

Михаил Дмитриевич Скобелев е една от най-ялките фигури в Руско – турската война от 1877 – 1878 година. Голямата си популярност добива най-вече заради изключителните си военни качества и големите нравствени добродетели, които притежава. Роден е през 1843 г. и умира през 1882 г. , само на 39-годишна възраст. Любовта към военното изкуство младият Скобелев получава от семейната атмосфера. По искане на родителите постъпва студент в математическия факултет на Петербургския университет, но скоро го напуска и се ориентира към военното дело.

„Генерал М. Д. Скобелев на кон“, худ. Н. Д. Дмитриев-Оренбургски, (1883)

През ноември 1861 г. Скобелев постъпва на служба в кавалерийския полк, в който след три години получава офицерско звание. След това завършва генералщабна академия и заема различни служби и длъжности в Европейска Русия и Средна Азия. През годините 1875 – 1876 Михаил Дмитриевич е вече губернатор и командващ войските на новосъздадената Ферганска област.
По това време достига своята кулминация „Източната криза”. Национално – освободителното движение на балканските народи предизвиква остра дипломатическа борба между големите европейски сили, а българският народ чака разрешение. Сблъсъкът между Русия и Турция става неизбежен.

На 5 февруари 1877 г. генерал Скобелев получава телеграма от командващия войските на Туркестанския военен окръг, съгласно която трябва да се яви в Петербург, откъдето ще бъде изпратен в действащата армия. Най-напред изпълнява длъжността началник – щаб на кавалерийската дивизия, командвана от баща му, а по-късно е причислен към Главната квартира и по собствено желание става ординарец на генерал Драгомиров.

С форсирането на Дунава от руската армия започва неговият голям боен път от Свищов до Цариград, път, пълен с трудности и несгоди, със слава и подвизи. Но големият успех на Скобелев идва при Плевен. Главнокомандващият Николай Николаевич признава Скобелев за „герой на деня” и отбелязва, че той е успял да заслужи вниманието на своя народ. Наред с тази похвала Михаил Дмитриевич е спечелил вече и сърцата на войниците. Защото сам той неведнъж е заявявал: „Командирът не трябва да изпраща своята част в боя, а сам да я предвожда.”

След боевете при Плевен идва трудното преминаване на Стара планина. Под командването на генерал Скобелев освен шестнадесета дивизия, вече са и трета стрелкова бригада и седем дружини от българското опълчение. Грижливият генерал осигурява войниците си с всичко необходимо и повдига бойния им дух.

Отрядът на генерал Скобелев е натоварен да извърши тежкото зимно преминаване на Балкана, което доказва огромните физически и морално-волеви качества на руския войник и българския опълченец. На този отряд до голяма степен се дължи заслугата за разгромяването на 30-хилядната армия на Вейсел паша при Шипка – Шейново. На същото това място на 9 януари 1878 г. на бял кон и в бяла униформа генерал Скобелев приема парада на победата. До фактическия край на войната той е в първите редици на руската армия и стига до Цариград.

В Русия Скобелев се връща покрит със слава и се отдава на дипломатическа кариера. Представител на прогресивно-мислещата част от руското офицерство, той си спечелва доста врагове от управляващите кръгове. Прави редица политически изказвания и прогнози за тевтонците, които по-късно историята доказа с двете световни войни. Още едно доказателство за изключителната прозорливост на Белия генерал, оставил светла диря в душите на своите войници и в сърцето на българския народ.

Паметникът „Скобелева майка” в Пловдив

Много скоро след завършването на войната започва строежът на паметниците на признателността. Първите паметници се строят от руското военно министерство, а след тях обществени организации, сдружения и частни лица. Един от инициаторите в тази благородна дейност става и Олга Николаевна Скобелева. Заедно с граф Игнатиев тя организира инициативен комитет, който се заема с построяването на храм – паметник в началото на Шипченския проход, който е открит през 1902 година и е едно изключително красиво архитектурно творение в стила на руските църкви от 17 век.

Паметникът „Скобелева майка” в Пловдив

Освен това Олга Скобелева през цялата война е била началничка на руските походни болници. След смъртта на съпруга си тя отново се връща в България и полага усилия за облекчаване положението на пострадалите българи. В Пловдив основава сиропиталище за 250 деца – сираци от Априлското въстание и от войната. Организира училища и сиропиталища и в други селища. Работи за откриването на болници в Княжество България и Източна Румелия. През 1880 г. посещава Пловдив с благотворителна цел, но е нападната, обрана и убита от разбойници. Сред тях не е имало българи. Нападението станало на 6 км. от Пловдив, в местността „Гладно поле”. На това място днес се издига паметникът „Скобелева майка”.

Българският народ е признателен към заслугите на фамилия Скобелеви, дали толкова много за изграждането на нова България. Пет селища, назовани Скобелево, носят името на тази фамилия; създаден е Скобелевият парк в Плевен, както и плевенската панорама. За тях са издигнати паметници в редица селища.

Лушка Караянева