9 октомври – ден на пощите

След Освобождението на България през 1878 година се откриват „Български пощи” и през 1879 година България става равностоен член на Всемирния пощенски съюз.
До 2013 година „Български пощи” е най-голямата търговска верига у нас. В нея са работили 13 хиляди служители в 3 хиляди станции. Поради обезлюдяване на много селища държавата субсидира само клонове в населени места с над 800 жители.
„Български пощи” е единственият оператор, който извършва универсална пощенска услуга, за която няма кандидати да я поемат. И независимо от това закриването на по-малките клонове продължава.

Изгубеният чар на писмото

В наши дни все по-малко се чете. В същото време се продават много повече средства за писане. Но и на ръка почти не се пише. Големият брой писалки и химикалки отиват за учрежденски и училищни нужди, където се използват по най-разсипническия начин и лесно се захвърлят. Макар че качествената автоматична писалка сега отново е символ на стандарт. Най-скъпите писалки свидетелстват по очевиден начин за положението на собственика им: той е богат. Може да е неграмотен, но със сигурност е богат.

Че се чете малко е всеизвестен факт. И като последица от този факт е, че се пише по-малко. Нека да потърсим истината: кога сте написали последното писмо до свой роднина или приятел само от желание да му съобщите какво става с вас?

Писмото днес е нещо много рядко. Пликът в пощенската кутия веднага буди подозрение. Първата мисъл, която минава през главата ни е, че подателят му вероятно се нуждае от нещо, но го е срам да запита лично по телефона. Пликът вече не се отваря, а по-скоро се разкъсва. По-рядко срещан предмет е ножът за отваряне на пощенския плик. Някога той е служел за културно отваряне на писмата, както и за разрязване на страниците на книги.

Писмото като средство за общуване изчезна. Изчезна в най-разнообразните си форми. Девойките вече не получават любовни писма. И днес те изживяват силна любов, а може би дори страдат от любов. Но страдат на глас. Не живеят в трепет, в очакване на желаното писмо. Достатъчно е да вдигнат телефона.

Някога изискването да кореспондираш чрез писма беше наложително и дори имаше писари за неграмотните или за тези, които не умееха да се изразяват добре. Както вървят нещата с образованието у нас изглежда скоро ще се появи работа за писари.

Днес само бюрокрацията кара хората все още да пишат, но става дума за официални молби или отговори, а не за човешка общуване. Отнася се за поколенията, които не притежават компютърни умения. За тях затрудненията от този род са ежедневие.

Някога всеки си служеше с определена хартия. Дамите, а после и другарките пишеха на розова или виолетова хартия, с виолетово мастило. Пишеха с едър полегнат почерк. Девойките подчертаваха невинността и скромността си с небесно – синя или кремава хартия.

Бялата хартия беше за мъжете. Малко невероятно е за вярване, но и в наши дни този начин за писане на писма, дори и от млади хора, съществува в някои щати на Америка.
Някога не беше лесно да се пишат писма, защото съществуваше определен стил и начин, по който да се излагат мислите. Изписването на самия адрес трябва да е вече доказателство за добро възпитание. Обръщения от рода на „Ваша светлост”, „многоуважаеми”, „любезни” придаваха конкретна форма на уважение. Тези изисквания се преподаваха още в началното училище, макар че най-честото обръщение при учениците в началното училище беше”мило, непознато другарче”.

Днес дори да напишем писмо го правим през пръсти.

В онези времена писмото беше нещо, което оставаше и за бъдните поколения. Хората изпитваха по-голямо уважение към собствената си личност, пък и в училище се изучаваше краснопис. Днес дори членовете на едно семейство, пръснати в различни континенти, не си разменят писма. Сега на ръка се слага само подписът. Това обяснява факта, че най-напред поглеждаме и знаем какво да очакваме: радост, изненада или досада.
А някога още по плика разбирахме всичко. Всеки използваше свой цвят и мастило. И всяко писмо беше като дневник. В него ставаше дума за времето, за нещата, за хората. Някога в писмата хората описваха какво са си купили, какви дрехи и модни тенденции са видели, какви сцени са се разиграли в техните домове, какви реплики са били разменени, какви книги са били прочетени, давали са се препоръки и съвети. Така на едно място се струпваха най-различни сведения.

Писмата се събираха, пазеха се и малко по малко се натрупваше огромна информация, в която с обич и точност се описваше животът на всички. Кореспонденцията на образованите хора влизаше в историята. Историята е съхранила много ценни образци на писма. Да прочетеш писмата на Галилей, Спиноза, Гьоте, Шилер е все едно да видиш душата им разтворена. При това оставаш с чувството, че съзираш всичко с един поглед. Някои от известните автори на писма не са били гиганти на мисълта. Един от тях е бил Пиетро Джордани (1774 – 1848 г), чиято най-ценна творба са писмата му, събрани и издадени в седем тома. Той пътувал много из Италия и познавал всички видни личности на своето време. Пишел по няколко реда на всички. Така се натрупала огромна документация за неговата епоха и за съвременниците му.

Колко много се пишело някога. Галилей имал незаконородена дъщеря в манастир. Само за 10 години до смъртта си през 1633 г. тя изпратила на баща си 124 писма за живота в манастира през 17 век, изпълнени с факти, личности, чувства, радости, съмнения и мъки. А в тези писма имало всичко. Хората, пишещи писма, влагали много от себе си. Стараели се да кажат повече неща и да се изразят по-добре. Точно обратното на това, което става днес на редовете, които си разменят обикновените хора. Хора, които вече почти не си пишат. Отдавна са изчезнали наръчниците за написване на любовни писма, необикновено дълги, написани с чувства. Жената в тях приличаше на кралица, а мъжът на неин покорен слуга. Дори при обида или изгубена надежда мъжът запазваше своето достойнство. Получените писма, завързани с панделка се запазваха, понякога и за цял живот.

Днес момичетата не познават красотата на любовното писмо. Хубавото в него беше да го изпратиш, да си представиш пътя му, получаването, четенето. И отговора. Той беше задължителен, както се отговаря на поздрава.
Днес на мода е диалогът. Думите са това, което са и веднъж написани, не могат да бъдат променени. Докато при разговор, било по телефона или скайпа, можеш да смениш темата по желание. И така ние продължаваме само да говорим. В последна сметка само си припомняме откъслечно нещата, които сме чули. Но не остава нищо записано, защото думите отлитат.

Така става и отчуждението между хората. Може би това отчуждение е започнало в момента, когато след „Скъпа лельо“ не сме знаели какво повече да напишем.

Лушка Караянева

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.