Разказ на Христо Дипчев – внук на Райна Княгиня и първороден син на третия й син Владимир за семейството на Райна Княгиня

Лушка Караянева

При една от срещите на мои ученици с Христо Дипчев те изявиха желание да им разкаже за семейството на Княгинята.

„Да – каза той – ще ви разкажа за житейската епопея на дядо ми Васил Дипчев и моята баба Райна – знаменоската на Априлското въстание от 1876 година.“
И продължи: „Моят дядо по време на въстанието е бил учител в Брацигово и един от четиримата заместник апостоли на Васил Петлешков. От много документи в Окръжния архив в Пазарджик и от Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София се вижда какъв организатор и колко храбър е бил. Той е един от ръководителите на отбраната на Брацигово. Селището дава най-малко жертви и най-продължително се е отбранявало.
След разгрома на въстанието дядо ми Васил заминава след кратко укритие в Араповския манастир за Цариград, оттам – в Одеса и пристига в Кишинев. Заедно с опълченците минава Дунава. Назначават го заместник комендант в Никополската крепост. По-късно се прибира в Панагюрище. През това време баба ми Райна със средства от Славянския благотворителен комитет и с помощта на княз Церетелев след Освобождението си от затвора заминава да учи в Москва. Васил разбира, че е жива и й пише: „Тук ми ся представи ужасната картина и заварих родния си дом оглушен от родителски глас.“ Родните му го забрали да го женят и престанали чак „когато има казах, че аз, която обичам и ще живея честито я няма тук и ме оставиха на мира“. Дядо ми Васил продължава да й пише, разправя й за своя живот, пита я кога ще се завърне и остава с благи надежди за отговор.

Реклами

Когато се прибира в България, Райна става учителка в новооткритата девическа гимназия във Велико Търново. А след това се омъжва за Васил Дипчев. Отначало се установяват да живеят в Пловдив, където се ражда първият им син Иван, а после се връщат в Панагюрище, където се раждат другите им четирима синове.
Райна Попгергьова – Футекова – ушила и развяла знамето на Априлското въстание е дъщеря на свещеник Георги Футеков и майка – Нона Налбатска.
Като отлична ученичка е изпратена със средства на панагюрци да се учи в Старозагорското девическо училище, за да стане учителка на панагюрските девойчета. Тя е едва двайсетгодишна, когато избухва въстанието, при подготовката на което й е възложено от Георги Бенковски да ушие знаме.
Когато четем за това велико събитие за историята на българския народ всичко ни изглежда много радостно и величаво, и най-вече, когато събралите се за освещаването на знамето хора я наричат с името Княгиня. Но не в това се състои величието на Райна. Тя изтърпява ужасни мъки в турския затвор, боледува тежко, но не се отрича от това, което е направила. В нейна защита се застъпват чуждите консули в Пловдив, които й предлагат закрила в своите държави, но тя предпочита да иде в Русия. Тук, в Страстний манастир – в Москва, тя пише своята автобиография, която е и първата книга за Априлското въстание.
В Москва тя прави един доклад пред Дамското отделение на Славянския благотворителен комитет и богатите руски дами прибират от Панагюрище 32 деца сирачета, между които са сестра й Мария и брат й Васил. За тези деца Райна се грижи в продължение на три години.

Райна изпраща трима от синовете са на война. Най-големият – Иван е един от героите на Чаталджа. Вторият – Георги, е моряк и участва в атаката на турския крайцер „Хамидие“, а третият е баща ва Владимир, участвал в атаката на Одрин. Най-малкият – Асен е все още ученик и му предстои матура. Но той избягва от къщи и се записва доброволец. При атаката на Тутракан получава първия орден за храброст и се завръща като герой. И той като братята си постъпва във Военното училище и става офицер.
След ужасната атака на румънския фронт в София докарват 20 хиляди румънски пленници, които са буквално натъпкани в коритото на Владайската река при страшни условия. Кризата е голяма. Няма храна за населението. Храна не достига и за пленниците, които измират като мухи…
А Райна всеки ден минава по моста на булевард „Христо Ботев“, за да отиде до военното министерство да чете разлепените списъци за убити, ранени, безследно изчезнали, защото и нейните синове са на фронта… И пред очите й винаги е участта на румънските войници.
Тази жена, която всеки ден е помагала на раждащия се живот, която много пъти е срещала смъртта има чувствително сърце и това човешко страдание е болезнено за нея. Веднъж й прилошава и от тогава започва да получава припадъци, които я довеждат до смъртта й на 29 юни 1917 година. Тогава синовете й са на фронта. Била е само на 61 години.“

Разказа записа през 1975 година Лушка Караянева

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.