„Милост“, от която боли. Дарина Дечева

Есенна, но не меланхолична; смислена, но не обмисляна; без цветове, не и безцветна; дълбока, не и давеща … Така видях стиховете на Дарина в новата й стихосбирка „Милост“. Зачетох се и … не прочетох тънката книжка „на един дъх“. Оказа се една малка бяла книжка, която те оставя без дъх.

Оформлението на „Милост“ е дело на панагюрският художник д-р Николай Радулов
Реклами

Опоетизирането на тъгата е любим стихотворен похват в световната поезия. При Дарина тъгата е изведена във вълнуващо правило в живота на този, който не се страхува от леда на самотата, от дълбокото на чувствата, от страстта си да гони Михаля, от светлината на мрака.

И вярваш на тези стихове с не заявени, а споделени истини за едно земно съществуване, изпълнено с преживени видения и изстрадани истини. Стихове интелектуални, не и интелигентски, белязани с интелектуалните поетични образи, родени в сърце – отговорно към себе си, другите и словото. Уважаващо хипотетичния читател, който ще вземе в ръце крехката книжка и ще зарови очи в буквите, а те ще го препратят смело и понякога безпощадно в един наистина нов свят – смислен, сериозен, дълбок.

Издигам в култ тази отговорност на поетите, някои, като Дарина. Тези поети, които взимат листа в ръце само когато са сигурни, че ще наредят буквите и думите в във въздействащо слово. Другото е тенекиено дрънкане на изповедания, които веднага забравяш.

Искаше ми се да цитирам някои откривателски метафори на Дарина. Бяха много обаче. После изревнувах читателите – нека те си ги открият. Запазих за себе си удоволствието да въртя в мисълта си като сладък бонбон няколко „иновативни“ художествени пластики. С възторг открих и една нова според мен сила на Дарина – художествената поанта на всяка творба – като чаровно изобретателен финал – парадокс или обобщение.

Познавам отчасти поезията на Д. Дечева и не се поддадох на предварителни страхове. Привлече ме и визията на изданието – ефирно, чисто. Завидях, че Недялко Йорданов преди мен е чел „Милост“. Но признавам, че толкова много самиздат тече около мен, че нерядко мятам книгите на рафта, преди да съм ги отворила.

Благодаря си, че този път първо отворих стихосбирката на Дарина. Празнично ми стана от хармоничното „смути“, забъркано от парадоксални метафори и предизвикателни образи, хирургична изповедност и топла тишина, тишина, която те призовава да си направиш своя хирургия. След това видях себе си в тази опасна тишина. А какво по-силно от това някой да пише така, че все едно ти си го мислил. Ако имаш ум и смелост, разбира се. Смелостта на поета Дарина Дечева.

Благодаря на Дарина за това предизвикателство. Малко е да кажа, че „Милост“ си заслужава да бъде прочетена, да бъде четена отново и отново. Но отправям и предупреждение: внимание, на моменти от „Милост“ боли.

Реклами

Храбрият оловен войник

на войника в мен
и до мен

Мечтая си за малка тишина
и да говоря с нея – като с мама.
Големите отдавна ги крещя –
самичка. В тишините други няма.
Мечтая си да й разкажа как
заякнах. И света цял вече нося.
И как преди мълчах – напук, на крак…
Сега – за да живея. Без въпроси.
Говори ми се. Да, по принцип знам,
но с тишината всеки път е ново.
Да вляза в нея, малка като в храм.
И да изляза храбра – от олово.
Да й разкажа мама как мълчи
и всичките си думи как побира
във две сълзи. За тези две очи
мечтая си.
Докато не умирам.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.