Лушка Караянева

Пестеливи са сведенията, които имаме от началото на българската държава. Ето какво пише един византийски монах, потопил перото си в ромейската ненавист към новопоявилата се държава ан българите и неприятната почуда от тяхната мощ, поставила на колене великата империя: „Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.” Един пък цариградски патриарх оставя редове, в които вълната на аристократичната надменност не смогва да удави признанието за историческата дързост на неканените пришълци: „Между това те след като се укрепили, започнали да опустошават селата и градовете на Тракия. Императорът пък като гледал на това, принудил се да сключи договор с тях, при условие да плаща данък.”

И само първият български летопис „Именник на българските ханове” ни разказва за началото и за новия пръв вестител и съзидател: „А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Родът му Дуло.”

Годината е 681-ва. Над Европа заглъхва грохотът на Великото преселение на народите. Под мечовете на езичниците рухва една уморена цивилизация, за да се роди тържеството на друга. Тя е първична, груба и разрушителна в първите си стъпки. Иска да почне отново, без сковаващата тежест на традиции и обичаи. Неин залог за бъдещето е силата.

В такова време се ражда и българската държава. Близо два века преди нейното създаване славяните прекрачват чертата на вече символичната римска граница по Долния Дунав и напомнят н а Цариград, че с отделянето му от „вечния Рим” нашествието на търсещите жизнен простор народи не може да бъде преустановено. Десетилетия наред анти и славини кръстосват византийските земи на юг от Дунав и с пожарите на разрушението разчистват мястото на бъдещата държава.

Опитът на времето и пробудилия се инстинкт за приемственост им подсказват, че борбата с Византия може да бъде успешна само, ако отседнат

През зимата на 550 година островчетата на техните поселения изпъстрят политическата карта на империята в тревожна за нея близост до големите й крепости.

Тази година остава почти незабелязана в хрониките на големите събития от ранното средновековие. Но тя ни напомня основанията на една отдавна изказана истина, че с първата мисъл за отседналост идва и първото чувство за историческа принадлежност, за това, че трябва да оставиш нещо след себе си, за да получиш морална опора в настоящето и да се осмелиш да погледнеш в бъдещето.

И дързостта им се увеличава с приближаването на историческия час. Един от славянските вождове Добрита дръзко споделя: „Родил ли се е на света и греят ли го лъчите на слънцето този, който би си подчинил нашата сила? Ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят нашата. И в това ние сме уверени, докато на света съществуват войната и мечът”.

Добрита и останалите племенни вождове първи прекрачват към истината, че в това преломно време е нужно крепко единство. И те не закъсняват да го създадат. Възникват големи племенни обединения. С годините много от племенните първенци се докосват до прозрението, че само един държавен ред, подобен на реда в съседна неприятелска Византия може да продължи живота на племенните съюзи, да стегне техните пръсти в твърд юмрук. Към него започват да се стремят и седемте славянски племена, подали си ръка в обединението между Дунав и Стара планина, за да устоят срещу надвисналата от юг империя. Ордата на младия вожд носи със себе си търсеното от славянските маси в техния кипеж на юг от Дунава стремеж за създаване на държава.

Да се върнем към старите хроники, към онази „Велика България, в която твърдата десница на Кубрат подчинява в края на VІ век племената между Днепър, Волга и Кубан. Тук Аспарух трупа първите уроци на опита, търси отговора на трудните въпроси за държавното съвършенство. Твърде скоро ще получи най-тежкия, но и най-поучителния. В средата на седми век Велика България се срива под копитата на хазарската конница. Аспарух и неговите братя поемат с отделните племена пътя на номадския живот, мятани във водовъртежа на народностни преселения и военни сблъсъци.

Не знаем по кои пътища преминават Аспаруховите конници преди да пресекат дунавската делта и да разпънат шатри в Онгъла. Наивно е да се мисли, че в този момент Аспарух се стреми към земите на все още могъща Византия. Едно е сигурно. Слизайки от коня той вече знае, че неговият народ трябва най-сетне да пусне корен. „Когато чергаринът – номад положи основан камък – казва един историк – той застава вече пред прага на цивилизацията. В неговата глава блещука непознатата досега мисъл за дом и държава.”

За Аспарух можем да съдим само по делата:

1. В края на 70-те години на седми век сключва със славянските племена съюз за съвместна борба с Византия.
2. През 680 година разбива изпратената срещу него византийска армия и от Дунавските устия шеметно се спуска с войските си до Стара планина.
3. Създава съюз на славянобългарска държава – от своя народ, преселил се в Североизточна България, племенното обединение на седемте славянски племена и славянското племе севери.
4. През 681 година навлиза в Тракия, неудържимо превзема крепости и градове, преди император Константин да признае с официален договор за годишен данък собственото си безсилие и раждането на българската държава.
   

Четири, но достатъчно внушителни факти за изключителността на българския владетел като политик и държавник, като дипломат и воин. Необичайно рано за своите съвременници разбира, че само в мирен и градивен съюз с един чужд народ неговите прабългари могат да оцелеят. Във време, когато племенните вождове вървят към бъдещето с меча на войната, Аспарух подава ръка на славяните за мир и доброжелателство.

Историята показва, че той е бил прав. Хуни, хазари и останалите прабългарски племена тръгват по пътя на войната и оставят след себе си само исторически спомен. Такава участ сполетява и Алцек – брата на Аспарух, повел част от прабългарите към земите на днешна Италия и столетията стопяват неговото племе сред тогавашния етнически хаос на Апенините.

Няма съмнение, че за да централизира младата държава, Аспарух не прави компромиси. Предполага се, че и налагането на прабългарите като основен команден елемент в смесената армия не минава без твърдост и сила.

Но Аспарух е преди всичко мирен първостроител – на държавно управление, на стопанство, на армия. Бързите успехи на младата българска държава потвърждават, че само съюзните отношения между славяни и прабългари могат да доведат до успех. И той сурово наказва всеки, който дръзва да ги наруши. Разумното насилие в зората на раждащата се държава е било шанс за оцеляване.

Аспарух оставя в летописите на българската държава образци на сполучливи съчетания между прабългарска и славянска бойна тактика. С изобретателност, опит и смелост той печели първото решително сражение при устието на Дунав. Бързо взема инициативата и преследва византийците дори и в Тракия. И само военната сила на новата държава е в състояние така бързо да разшири и границите й – на запад между Тимок и Искър, на изток –Черно море, на юг – Стара планина, на север – Южна Бесарабия.

Историята ни е оставила факти само за един международен договор по времето на Аспарух – този от 681 година. Но той е достатъчен, за да докаже какъв предвидлив дипломат е бил той. Ханът налага на Цариград победните клаузи тогава, когато империята се вплита в тежка борба с арабите и няма възможност за военна разправа с българската държава. Дипломатическото умение на Аспарух поддържа мира с Византия повече от десетилетие – точно толкова, колкото е необходима за нейното вътрешно укрепване, за растежа на нейната сила и мощ, които неговият наследник Тервел ще стовари победоносно срещу разкъсаната от междуособици империя.

На шестия вселенски събор в Цариград през 681 година църковен глава говори за целта на своето участие: „Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България.”

Събитието е потресло духовния и политически свят на империята, но тук едва ли някой е могъл да предположи, че на нейната северна граница един държавник и воин полага основата на една държава, съдена да бъде в историята.