„За него Ботев стихове написа
В безсмъртна песен Вазов го възпя…“

Лушка Караянева

Колкото повече отива към вечността студеният февруарски ден на 1873 година, толкова повече делото на Васил Левски, обезсмъртил името си във вековете, ни става по-близко, а свободата, на която се радваме – по-скъпа.

Борбата за свобода бе смисъл и съдържание на неговия живот. В нея Апостола израсна като национален вожд: с кристално чист патриотизъм, пословично безстрашие, буден ум и последователна взискателност към себе си и другите, храбър и съобразителен. Благодарение на тези си качества Левски можа да превърне в дела думите си: „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“

Смисълът на борбата Левски вижда в народното добруване: „Ако печеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си.“

Последователен революционер той още много преди 150 години видя пътя за правилното решаване на националния въпрос чрез демократичното начало във подготвяната борба. Когато Панайот Хитов се стреми да наложи мнението си по въпроса за пътя на борбата, Левски му пише: „Ти като чист българин и умен войвода, ти ли трябва да вървиш по народно вишегласие, или да налагаш своята воля?“

А в писмото си до Иван Кършовски пише: „За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора…“ Левски смята да приятел онзи, който намери сили в себе си открито да му покаже грешката. Като революционер и патриот той открито презира клеветниците, доносниците и интригантите. Затова до Атанас Хинов пише: „Не е народен онзи, който вижда злото и чака то да стане по-голямо и да убие народа.“

С нечуваната си решителност, ясна мисъл и беззаветно себеотрицание той се беше превърнал в „демона на турската империя. Взе върху плещите си вината на всички и твърдо отговаряше пред съда: „Аз бях организаторът. Без специалния ми подпис с името Аслан Дервиш Оглу никой не вършеше каквато и да е работа. Занятието ми е да обучавам българите и обикалях, за да им вдъхна упование.“

Турският съд признава, че Левски е „компетентна и централна“ личност в подготвянето на въоръженото въстание против султанската държава и го осъди на смърт по чл. 55-ти от турския наказателен закон.

Поробителите умъртвяват верния народен син, но бесилката обезсмъртява революционера Левски.

Студеният зимен вятър на 19-ти февруари 1873 година разнася мълвата за геройската му смърт. Но само три години по-късно огънят на родолюбието, разпален от Левски, роди Априлската епопея.

Затуй сияе скъпият му лик
С очи от буен огън озарени,
Затуй е той безсмъртен и велик
И ний стоим пред него на колене.“

Река се назад не връща…
(неизвестна народна песен за Васил Левски)

През лятото на 1973 година в необработения личен архив на стрелчанския деец Константин Балтов – учител в Стрелча, предаден в библиотека „Кирил и Методий“, се среща непозната песен за Васил Левски:

Где се е чуло и видяло
Калугер расо да хвърли,
Стара планина да хване
И баш комита да стане.
Телянин вика из Стрелча:
От Стамбул хабер пристигна:
Папаз комита кой хване
Папаза – аслан – комита
Главата му да отсече
И в Стамбул града занесе
Султана ще му хариже
Седем кесии жълтици
Осмата – дребен маргарита
И фатме ханъм за юсте
От султанските хареми.
Наело се е стрелчанче –
Мустафа, младо татарче,
Папаз комита да хване,
главата му да отсече
и на султана поднесе,
скъпи дарове да вземе.
Майка му кротко думаше:
Мустафа, чедо хубаво,
Мустафа, чедо галено,
Не се наемай, Мустафа
Баш комита да гониш
Из Стрелчанските балкани,
Из Копривщенските букаци,
из Панагюрски кории,
че стрелчани са комити,
комити, върли душмани
на турци и на татари.
Тебе ще синко убият,
мене ще жива заровят.
Недей си губи младостта
баш комита да гониш,
да гониш още да ловиш.
Грях голям, чедо, ще сториш,
пред Бога и пред Аллаха.
Запомни думи майчини:
небе се с ръка не хваща,
слънце се с уста не гаси,
вятър се с въже не връзва
море с лъжица не суши
река се назад не връща.
Мустафа майка не слуша.
Скита Мустафа, лута се,
губи се цяла година
по села и по паланки,
по гори и по балкани
папаз комита да хване.
Ала го нигде не видя.
В неделя рано сутринта
Левски си кротко пееше
във стрелчанската черкова
черквата „Свети Архангел“
и се на Бога молеше
за здраве и берекет.
Мустафа мъртъв лежеше
на Димчов камик в дерето,
без глава, още без ръце,
с девет рани на гърди.
Над него майка плачеше,
плачеше и нареждаше:
Мустафа, чедо хубаво,
папаз комита да гониш,
че стрелчани са душмани
на турци и на татари,
Тебе ще, синко убият,
мене ще жива заровят,
Защо ме, чедо, не слуша?…