Лушка Караянева

През 18 и 19 век, когато българският народ се събужда за борба срещу петвековния поробител, се раждат изключителни българи, които произлизат от овчарски и джелепски семейства, израстват до строители на държави, дипломати и велики писатели. В Котел, Жеравна и Медвен се раждат хора на духа. Един от тях е котленецът Гаврил Кръстевич. Роден е през 1818 година. Днес този български възрожденец е почти забравен и незабелязан във времето. Той е юрист и историк, османски съдия и валия, радетел за културното обособяване на българите. Истинското му име е Гандю Кръстев Баев. Дете на овчар, средна ръка, още щом тръгнал на училище бил забелязан със силната си памет и ангелския глас. Когато пропява във котленската църква разплаквал и чорбаджии, и бедни. В това време в Котел учител бил Райно Попович – един от най-добрите педагози по време ва Възраждането. Попович открил в Гандю най-добрия си ученик, а коктленските чорбаджии го препоръчали на най-издигнатия котленец в Цариград – Стефанаки бей – княз Богориди, за да се изучи за даскал в тяхното училище.

Пристигнал в Цариград като „момче за всичко”, малкият Гандю лесно се превръща в учител на княжеските синове – негови връстници. Веднага след пристигането си младият Гандю пише на учителя сиРайно Попович как е бил приет от Богориди, от неговата майка и син. Тази майка приела и се грижела за момчето като за свое дете.

Години наред, с дълбока благодарност към учителя си Райно Попович, Гандю поддържа непрекъсната кореспонденция, която днес е извор на любопитни факти от живота в Цариград, за училището в Коручешме – крайморска градче на европейския бряг на Босфора. Вследствие на един пожар училището било преместено в цариградския квартал Фенер. В същото училище получили своето образование Иларион Макариополски от Елена, Сава Доброплодни от Сливен, Георги Раковски от Котел и много други видни български възрожденци.

През 1838 година, скоро след завършването на образованието си в Цариград, заминава заедно със синовете на княз Богориди в Париж. Тук той научава френски език, латински, гръцки, турски и арабски. До този момент той познавал само котленския говор на българския език, но бил с ясното съзнание за българския си произход.Завършва право.

От Париж се връща в България под името Гаврил Кръстевич. Продължава да живее и работи в Цариград. Оттук нататък, през целия си дълъг живот на висш турски сановник Кръстевич печели доверие между турци, гърци и българи с голямата си почтеност, съвършени познания в правните науки, уважение към всички, без разлика на народност и религия, с безкористност и позитивност. Неговият видим живот е тълкуване на закони, разчитане на алинеи, параграфи и букви, но освен видим във времето, той е имал и друг, невидим свой живот, неофициален. Това е бил животът му за България.

В най-щастливите дни на младостта му, когато Богориди го избира за придружител на сина си в Париж и заедно с това му осигурява 6 години издръжка в сорбоната, кумирът на Кръстевич . Райно Попович – неговият духовен учител го предупреждава: „Ще изгубиш Отечеството си!”

Това предупреждение се превръща в съдбовно предизвикателство на живота му. От онзи ден, до последния миг в този живот, където и да се е намирал и каквото и да е правел, Кръстевич не жалел сили и време, за да бъде полезен на Отечеството си. Пет години е управител на остров Самос, след което става съдия. Заедно с тази длъжност, в началото на 1859 година става редактор на издаваното в Цариград списание „Български книжници за ползата от развиване на българското образование”, публикува брошури по църковния въпрос. Сътрудничи на издаваните в Цариград български вестници: „Век”, „Съветник”, „Право”, и „Читалище”.

Още след завръщането си от Париж през 1844 година Кръстевич сътрудничи на издателя Константин Фотинов със статии в списание „Любословие” за ползата от развитието на българското образование, като призовава за налагане на любимия български език в литературата. Обявява се срещу наложения гръцки език в българските училища.

Още в Париж, с всичките езици, които научава, започва да проучва стари исторически извори и документи, за да напише научна история на България. Пише я в рамките на своя собствена теория, според която българите преди да влязат в историята с историческото си име са били известни като хуни. По този начин историята на нашата държава се измества с няколко века напред. Тази история не е без основание и има и до днес поддръжници. Издава само първия том през 1869 година и написва втори и трети том. В тях разказва за кан Кубрат и заселването на българите в Онгъла, както и за първото българско царство, но се отказва да ги издаде след критики от страна на професор Марин Дринов. А първият му исторически труд е: „Кратко изследване на българската древност”.

В 1871 година става почетен член на българското книжовно дружество.

Най-успешно Кръстевич се вгражда в българската история с историческите си познания за отделянето и съграждането на българската църква. Той е и тактикът, и стратегът на това мощно движение, което за няколко десетилетия извежда от анонимност българския народ, очертава границите му, прави го равен на гърците, които да този момент са представяли цялото тогавашно християнско население в Турция. Той е авторът на устава на Вселенската патриаршия и на проекта за обособяване на българската църква.

След смъртта на Богориди през 1859 година той е на предната линия в тази борба. Цели десет години води непомерна борба след Великденската акция през април 1860 година, с която българите отхвърлят върховенството на Цариградската патриаршия. Тогава в българската черква на Фенер, митрополит Иларион Макариополски в празничната великденска служба вместо името на вселенския патриарх Кирил ІІ, произнася името на султан Абдул Меджид. На 28 февруари 1870 година при султан Абдул Азис това отделяне придобива законна сила.

Гаврил Кръстевич е участвал в комисии, свикани от Османското правителство за уреждане на църковния въпрос. Изпратен по служба в Света гора той успява да освободи заточените там още от 1845 година Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

Ползвал се с изключителен авторитет. Рядко изключение било българин – християнин да бъде на турска служба. Чрез знанията си и благодарение на своето правдолюбие и честност, той е бил ценен и уважаван от всички без разлика на народност и вероизповедание. Правдивостта му е била пословична в Цариград. Той казвал: „Правосъдието, господа, е хляб за тялото на обществата и без него те не могат да живеят. Има ли правосъдие – има и държава. Няма ли правосъдие – няма и държава, защото тя без него скоро и пропада”.

В началото на 1884 година мандатът на Алеко паша – губернатор на Източна Румелия, изтекъл. На мястото му бил избран Гаврил Кръстевич. Като директор на вътрешните работи при Алеко паша, освен правосъдната система, той създава полиция в Румелия. Областта била умиротворена по бързо и ефикасно от Княжеството. Той вижда как кипят страстите от решението на Берлинския договор, който разкъсва България. Знае, че народът се готви за предстоящото Съединение на Княжество България с Източна Румелия. Нощта срещу 6-ти септември 1885 година, часове преди камбаните да забият, заповядал на телеграфиста нищо на не съобщава в Цариград. Казал му: „И аз съм българин!”

В утрото на 6-ти септември военните завземат конака и другите обществени сгради. Отиват да го арестуват, но той се прави на изненадан. Изчакали го да се облече и го извели пред ревящата тълпа като символ на омразното турско управление. Той трябвало да изтърпи публичното унижение. Нарекли го Треперко паша. На всичкото отгоре докарали губернаторския файтон. Чардафон качил годеницата си Недялка Шилева при него с гола сабя в ръка и го разкарвали из главните улици на града. Представяли театрална екзекуция, дълбоко обидна за човека, който бил тласкал българския въпрос към най-значителната му победа в историята на Възраждането.

Гаврил Кръстевич умира през 1898 година.

Днес този необикновен човек е напълно забравен, както се подменя и забравя и самата наша история.