Младата поетична антология на Стоян Радулов

Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.
Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред. Дори ми прозвуча малко странно това „антология“. После реших, че е началото на едно ново начало. Само той си знае. А аз знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.

В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ е своеобразна антология на поетичния път на Стоян Радулов, започнал през 1995 г. и маркира един вече 25-годишен творчески път.

Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.

Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ тази сряда, 23 септември пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.

Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.

Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ онлайн и в книжарницата на издателството в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги. 

Катя Зографова, литературен критик и историк, за книгата: „Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава „тяло“ на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Стиховете на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.“

Дарина Дечева, поетеса, за „Черно на бяло“: „Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път… Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден… Тази книга е тъжна и нежна… И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг… Това е книга на щастието. Щастието по Стоян… И това е така ясно – като „черно на бяло“.

I
Две думи само,
само две сълзи,
две ръце разперени,
две върби и две тополи,
шепа ягоди, една съдба…
Две устни само,
само две очи,
в една мечта несъвършена,
край една река. Пикник
на поляна с макове,
пчели, треви, сърце….

Къси дни и дълги нощи…
Пусти улици. Вали.
Няколко светулки
във софийските мъгли…
Две устни само, само две очи…
Две думи само, само две сълзи…
В края на деня над булеварда,
в есента блещукат
две светли чудеса.
Най-важни са изглежда
малкото наглед неща…

---

С ВКУС НА „ВИОЛЕТКА“

Препускат все напред
забързани годините.
Но защо ли ми довява
споменът от нейде,
от далече
прекрасен вкус на „Виолетка“
на следобедите в слънцето
и в неделите.

Къде изчезнаха
невинните апаши, стражарите
и Пепеляшките,
Арабелите и Румбураците
със техните вълшебни пръстени
и вечно спящите красавици,
очакващи неземните си принцове,
котараците със чизми и Снежанките,
джуджетата, чудаците;
празникът на детството къде пренесе се
и защо не ни понесоха със себе си
феите от любимите ни приказки…

Препускат все напред
забързани годините.
Вълненията – все по-малко,
повече – съмненията.
И защо ли гледат
толкова назад
тъжните ми,
зрелите ми
стихотворения.