„Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става!”
(прозрение на Иван Методиев)

Лушка Караянева

И днес разрухата цъфти и процъфтява. Лутаме се в държава окрадена, със съсипано образование, осакатено здравеопазване, закрити многоговорещи телевизионни канали, скроени скандали за прикриване на грандиозни далавери. За последните 30 години на власт се изредиха правителства от какви ли не партии и премиери, в това число и цар, които показаха своята неспособност и нежелание да мислят и работят за народа си. Вместо да си подадат ръка в името на народното добруване, за да излезем от блатото, скорошните протести ни показаха докъде са стигнали в ламтежа си за власт партии, осквернявайки с хвърляне на домати и тоалетни рула хартия сгради – символи на народната власт.

Живеем в тоталитарна свобода, без възможности за оцеляване на пенсионерите с мизерни пенсии, а и не само – списъкът е дълъг. И човек има чувството, че народът е стадо, помиряващо се с всичко, което му е дошло до главата. И си мисли: „Може де живеем мизерно, но нали имам покрив и каква да е храна…” А какво се случва с тази държава – не е негов проблем… Примирението и безразличието към всичко, което става в държавата е най-големият грях на всички ни. Какво трябва да направи народа ни? – Да се осъзнае! Затова е необходима лична свобода, смелост и желание. До ден днешен на всички избори пускаме бюлетината без да мислим и… чакаме…

Причината за това положение е многовековната ни зависимост. Цял живот се оправдаваме с довода: „Малка държава сме. Няма как – ще слушаме големите и силните.” Преди промените през 1989 година бяхме васали на Изтока, днес – на Запада. И какво излиза? Народът ни е принуден да пълзи и пред европейските лихвари. Правилно ли е това, ако искаме да запазим националното достойнство и чест, и да се чувстваме равноправни с останалите европейски държави? Да не забравяме, че свободата е отговорност и кураж. А затова трябва да бъдем свободни и в духа, и в делата си.

„Човек достига върха на творческия си потенциал само, ако е част от независима нация.” Това е казал Николай Данилевски (1822 – 1885 г.) – руски социолог, културолог. Тази негова мисъл е известна в света като „Закон на Данилевски”.

Съществуват много примери как много малки, независими нации са дали на света гениални учени: лекари, философи, композитори, художници. Малко българи знаят какви открития са дали на човечеството наши изобретатели. И днес в България има гениални умове, можещи, с креативен дух, които, ако разгърнат възможностите си, ще проправят неутъпкани пътища. Те ще изявят дарбите си само, ако сме независими. А днес – в България, има ли възможност за изяви? Все повече се налага модела на страхливия, несигурния за утрешния ден, зависим от държавния апарат човек.

Казват, че „Историята е учителка на народите”. Тогава да се върнем към нея. Древна Атина през V век пр. н. е. е била град – държава с население от 300 до 350 хиляди души. Малка, но независима. За нея Ницше казва: „Атиняните са съзрели, защото са били предизвикани по всички фронтове”. Има, както се казва и други думи: „Това, което не те убива, те прави по-силен” – мъдрост устояла на времето и повтаряна като заклинание при всяка опасност.

И днес в Европа има малки държави, но самостоятелни и проспериращи!

Колко хора днес си спомнят каква държава е била България до 1939 година? – Цъфтяща, с плодородна земя, износител на селскостопанска продукция и суровини в много европейски страни. Богата и честита държава!

Какво бъдеще ни очаква като с неистови усилия унищожаваме природата, изсичайки горите, без които животът ни е невъзможен, икономиката съсипана, въздухът и водата – отровени, нивите – необработвани и запустели?

Неотдавна на улица в Стрелча се разминах с две деца – ромчета. Говориха си на немски. Не на цигански или български. Помислих си: „Така се претопява нация…”

Останалото е предателство, програмирано самоубийство на един застрашен от изчезване народ. Историята ни е оставила спомен за отдавна изчезналите номадски народи. Да се замислим и осъзнаем!
Да помислим за нас и децата ни, за да я има България!