Новата поетична провокация на Иван Станчев

Богата на символи – това е новата стихосбирка на Иван Станчев. Не че това е нещо ново за него – всеки стих и досега е натоварен с метафора – символи. Това е част от поетичния му почерк, онова, което го прави различим. Другото различимо е все това вдъхновение за Панагюрище. И България. Но двете теми не са скучни. Подчертавам го, защото с малки изключения за родния край и родината се раждат най-лесно божествено скучни стихове. Има ги много, има ги и тук, в Панагюрище. При Иван те са друго – натоварени са с искрено, та дори умозрително вдъхновение, породено от мисловни формули, често самоизмислени, но пък искрени.

„Ракхива или Господ е българин“ е името на петата стихосбирка на Иван Станчев, след „Дяволден“ (1992 г.), „Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН“ (1995 г.), „От икебана дървесата ги боли“ (2015 г.) и „Аз, Юда, споделям Ви“ (2019 г.).

Видно от годините на издаване, Станчев не изглежда силно продуктивен. Още повече че творбите понякога престояват в архивите дори десетилетие. Което не е модерно. Днес поетите обичат да издават по стихосбирка на година и дори повтарят някои от творбите си в изданията, за да пълнят страници.

Имаше период, когато Иван не правеше книги. Имаше инцидентни публикации, но картината на живота около него не му даваше сили за издания. А това си е тежко занимание, сред което най-тежкото е … да знаеш, че написаното си струва. И „Ракхива“ си струва.

Българската небесна твърд в ритъма на „Ракхива“

„Ракхива“ е по-натоварена от предходните стихосбирки с библейска символика, но не бих казала, че е прекалена – на границата е. Затова пък са толкова вълнуващи метафорите, символите, поетичните подсказки на Иван. Толкова са цветни и истински привиденията му. Да, светът за него не е това, което всеки вижда, привидян е сякаш от несъществуващ в геометрията ъгъл, а и цветовете не са това, което пише в учебниците.
В „Ракхива“ пътят покълва, пладнето е струно, магесникът – тържествен, вселената дрежди, човекът е тромав пощальон …

БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА
(посветено на 2 септември 1885 г.)
България е чат-пат …, но вечна!

Цял живот Оборища, съзаклятия и … предателства.
Последните ни превърнаха в живи легенди.
И да ни чуват вси власти …!
Господня е целувката и сме все с времето!

Тук се раждат и сега сбират се
души, дето обичат и им се чини история.
Аз видях лирата да милва палитра …
Панагюрище изстрадва пророчествата си!

Дето стъпим – извор става или република.
Дето продумаме – слово и тръгват пътища.
На Света сме орис и прилика,
но вече не се побира у кръчмите ни.

Цял живот. И по-нататък – в други …
Пак тук ще дрежди вселената.
И се леят – не куршуми, а звезди и думи.
България е Свещена земя. И все е бременна!

От това нещо те озадачава и те грабва. Най-сетне разгадах кое е то. Това е стих, който прескача няколко стъпала в „разговора с теб“. Обладава сетивата ти, но те оставя да си допишеш емоцията, да си я направиш своя. Но има и лицемерие – стихът вече те е грабнал в яки шепи и те кара да скимтиш в непознатото досега усещане, като при насилие, интелектуално.

Не съм сигурна, че това „интелектуално“ няма да прозвучи на някого обидно. Та нали неинтелектуална поезия няма. Е, има. В нея четеш, например, колко си влюбен или колко е красиво морето, или колко страдаш …

Това в „Ракхива“ го няма. Тук четеш и нещо те натоварва, а не можеш да спреш, не искаш. Всеки стих ти открива нов свят и те кара да прескачаш стъпала, за да откриеш онази формула, на която залага поетът. Това е, а дали ти харесва или не – пак ще го мислиш и чувстваш. Но вече си нахълтал в пространство, от което трудно ще се измъкнеш, за да отидеш до бакалията. Започваш да мислиш за едни неща, дето се наричат „смисъл“ и „бъдеще“ И виждаш града от невидян ъгъл:

ПАНАГЮРИЩЕ

Небето се откъртва от Братия.
Посяга мисъл в скута на луната.
Отдолу светещият град разши я.
Небето се побира в долината.

Една звезда замига от простуда,
пред паметника силно запламтя –
отломка вечност с вярата общува.
Площадът се побира във дланта.

Не мога да не мисля за камбани!
Тук толкоз къщи пазят имена.
Човек щом дойде – нека да остане!
Звънтежа се побира в семена.

Побирам се и аз в очи на хора.
Как искам времето да разорем!
В града ни има толкова история,
Че бъдещето може да се побере …

Разговорът за „Ракхива“

Всъщност при първото представяне пред публика на „Ракхива“ (второто ще е идната седмица в София) разговор нямаше. Публиката, разредена от „през стол“ и от лятната жега, слушаше. Слушаше Иван. А той, Иван, предпочете да сподели размислите си – някои втъкани в стихосбирката, други – предстоящи за втъкаване вероятно.

И беше интересно, нетрадиционно, проблемно, забавно. Иван Станчев държеше по-скоро да сподели с хората свои разсъждения, породени от едно негово вечно и наслагващо се през зрелостта мислене, а именно: България е зародиша на света, а българите – неговата най-древна духовност. За целта Иван запомня е тълкува неизброимо число исторически, географски, филологически и археологически факти, които тълкува по своя неповторим стил. Дали изводите му са верни или не, не знам. Всичко подлежи на проверка, на допълнително разсъждение. По-важното е това – че поетът не просто рефлектира поетично по фактите, а ги тълкува по своему. Понякога дори с нотки на фантастичност, после окултност, но най-често – с убеденост, че сме свят народ, който е създал миналото и ще донесе бъдещето на човечеството. И тази родолюбива всеотдайност те прави прощаващ и вдъхновен слушател.

С песен на финала с Деян Неделчев по повод „Ракхива“

Специален гост на срещата бе поппевецът Деян Неделчев, отколешен приятел на поета, изпълнител на песента по неговото стихотворение „От икебана дървесата ги боли“. Любопитно бе да се види как един популярен изпълнител ще се справи на една непрофесионална, макар и гостоприемна сцена в читалище „Виделина“.

И се справи прекрасно. Изпълненията бяха не просто професионални, но и красиви. Гласът на Неделчев, един топъл тенор, изпълни залата с ново вдъхновение, особено с няколко красиви балади. Певецът сподели и моменти от професионалния си път, както и творчески истории, свързани със стихове на Иван Станчев, превърнали се в песни. И го направи без каквато и да е претенциозност, а с естественост и приятелско чувство. Не скри, че е имал много тежки моменти, когато в Париж е разчитал на социалната кухня, когато в Южна Африка е трябвало да стане сервитьор. Неделчев също сподели, че е космополит, че не иска да се нарича патриот, макар извън родината това да е едно силно чувство, по-силно отколкото когато си в нея. Не скри, че ако изпадне в беда, ще потърси помощ извън родината си, защото тук няма хоризонт за реализация на хората, засега.

През последните години Неделчев е главно в Испания, където намира творческа реализация. Разчита много на електронните мрежи за популярност и прави многоезични клипове на песните си.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.