Панагюрци, оставили следа

В епохата на турско робство много хайдушки чети са излизали в Балкана в защита на българския народ. Българската история познава имената на много войводи. Но в периода на организираната борба за извоюване на свободата в панагюрския край са били признати само двама души за войводи. Те са: Иван Парпулов – известен като Орчо войвода и Ильо Стоянов. И двамата са посветили живота си за освобождение на Отечеството.

Ильо войвода е роден в семейството на Петка и Стоян Ильови през 1839 година в Панагюрище. Имал три сестри и един брат. Съученик бил на Марин Дринов и Нешо Бончев. Негови учители са били Сава Радулов и Атанасий Чолаков. От рано родителите му го дали да учи занаята терзийство. Ильо бил буен и непокорен младеж. Не можел да се застои на едно място.

Пътя на борбата Ильо Стоянов поема доста преди априлските събития от 1876 година. Поводът бил едно сбиване с турчин. Бяга в гората и организира своя хайдушка чета. Не търпял неправди и непрекъснато сменял местоработата си. Редувал шивашкия занаят с майсторлък, земеделие, но го привличала гората. Нисък на ръст, с орлов поглед, с къдрокос перчем и завити мустаци, не отстъпвал по храброст и пъргавина на враговете си. Така си го спомнят съвременниците му. И не случайно, когато избирали за стотници учители, влиятелни лица, основатели на комитети, избрали Ильо за стотник. Той бил тъкмо от тези смели и мъжествени млади хора, без които е невъзможно въстание като Априлското, и които борбата поставя в подножието на величествения пиедестал на свободата като доказателство за храбростта на народа.

През месец август 1864 година двама клисурски майстори търсели калфи – терзии за работа в Цариград и Ильо тръгва с тяхна далечен гурбет. Когато договореният срок изтекъл заминава за Румъния, където работи по чифлиците на румънските чокои и по железниците в Браила и Галац.

През тези месеци се среща в Букурещ с пламенния идеолог на националната ни революция Георги Раковски, от когото е силно впечатлен. Влива се в редиците на българската емиграция. От тези времена вероятно е и запознанството му с Васил Левски. Влиянието на Раковски е от огромна значение за Ильо и неговите другари, които с желание изпълняват поръченията на главния български войвода, като разпространяват поемата на Раковски „Горски пътник“ и „Сватбата на хайдут Янча“ от Кристоф Лапарт, издадени през 1857 година. Поемата „Горски пътник“ се появява в момент, когато народът ни стига до отчаяние при загубата на Русия в Кримската война от 1853 – 1856 година и българските патриоти се нуждаят от кураж и воля за продължаване на борбата. В двете книги са поместени и песните на Добри Чинтулов. Ильо донася тези книги в Панагюрище. Сам той чете революционните вестници и книги, и тази любов към тях запазва до края на дните си.

През май 1867 година, съгласно плана на българската емиграция, Стефан Караджа организира и изпраща в България четата на Димитър Топалов, в която на собствени разноски се включват 14 души. Сред тях са: Ильо Стоянов, Събо Гулеков и Георги Джолов. Преминала Дунава при Никопол, четата имала за задача да се срещне с четата на Панайот Хитов. След сражение в Троянския балкан при Сопот и Карлово, тя е окончателно разбита. Ильо се връща в Панагюрище, укрива се за кратко, а по-късно се прехвърля в Пловдив, където престоява 10 месеца, предрешен като светогорски монах под името Дякон Филарет. Използвайки документите на брат си Тодор през Цариград и Одеса с озовава отново в Румъния.

При следващото завръщане в Панагюрище Ильо се отдава на революционна дейност. Неговата къща, намирала се на улица „Гаврил Кръстевич“ №4, е била една от най-сигурните квартири на апостола Васил Левски. В такъв момент Левски потърсил в Панагюрище своя познайник от Влашко.
През 1978 година по повод 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство с моите ученици посетихме тази къща. Баба Димитрия, която беше още жива, развълнувано ни посрещна и ни разказа любопитни неща от живота на своя свекър. Показа камата, подарена на Ильо от Левски. За предстоящата ни изложба на материали и вещи от епохата на Освобождението тя ни даде личния портфейл на Ильо войвода, която вещ предизвика голям интерес сред посетителите.

При подготовката и избухването на Априлското въстание Ильо е на своя боен пост. Той е куриер на комитета до Копривщица и Търново. Нему е поверено командването на една стотня и охраната на прохода на Златица.

При избухването на въстанието Ильо е в стихията си. Облечен във въстаническа униформа той лети на кон като хала и участва във всички сражения, които въстаниците водят с башибозука и редовната турска войска. След разгрома на въстанието Ильо не се предава на турците, а тръгва из Средна гора с хайдушка чета заедно с Делчо Цолов, Петко Мачев и други панагюрци.

Четата на Ильо войвода завардила проходите в Средна гора, край които минава старият златишки път. Главната наблюдателница била Окошката могила. Оттук той извършвал своите набези и станал страшилище за турците в Златишкото корито.

За неговата глава турското правителство било определило голяма награда.

По време на априлските сражения на неговата стотня е била поверена охраната на Медетския проход, а в последните дни той слиза в града и се присъединява към бранителите на Панагюрище до заглъхване на последните залпове.

При идването на руските войници в Панагюрище Ильо войвода със своите четници подпомага на полка, командван от генерал Дендевил, за освобождението на родния си град. Заедно с русите, в града влизат и юнаците от неговата чета.

След Освобождението на България неспокойният средногорски хайдушки войвода се включва в редовете на македонското национално освободително движение, като с оръжие в ръка броди из македонските планини.

Заловен от турците в Солун, окован във вериги, бил откаран в Цариград, където бил измъчван, с оскубани нокти и хвърлен в турски затвор. Тук го чакало бесило, с което по щастлива случайност се разминава.

Свободният си и борчески дух той запазва до старини.

Панагюрският войвода Ильо Стоянов умира през 1921 година в Панагюрище.

Лушка Караянева