„Чуньо“ – една от древните тайни на Андите, е начинът, по който местните индианци приготвяли картофите, за да издържат по 20 години. В продължение на хиляди години, жителите на Андите успели да „опитомяват“ картофа, като изнамерили начин той да може да бъде съхраняван в продължение на десетилетия. Според Алберто Салас, специалист по генетично разнообразие, произходът на чуньо е далечен, древен, толкова стар, колкото и този на самия картоф. Чуньо-то представлява смачкат и изсушен картоф, който при поставяне във вода, отново е годен за консумация. Тъй като е изсушен, неговото съхранение за дълъг период от време става лесно.
Днес, чуньо продължава да се използва от местните за храна сутрин, обед и вечер, в различни форми на приготвяне. Всъщност, сутрин се консумира варен, на практика като заместител на хляба. А на обяд и вечеря се използва в супи и яхнии, придружени от пресни картофи или с жито, юфка или царевица. В перуанските Анди, през ноември и декември няма прясна храна. И затова, от древни времена чуньо-то е гаранцията да не останеш гладен на 3500 метра надморска височина.
Хранително хапче
От 100 грама нормален картоф може да се направи до 20 грама чуньо. С други думи, в производствения процес около 80% от картофа – предимно водното съдържание, се елиминира. В 20-грамов чуньо е събрана е концентрирана цялата хранителна стойност на картофа, сякаш това е хапче. В допълнение към това забележително хранително предимство, лекотата на тази храна е давала в ръцете на общностите в Андите и мощно търговско оръжие. В миналото, тъй като чуньо-то тежи пет пъти по-малко от нормалния картоф, лесно се е транспортирал с мулета, за да може да се търгува с минните центрове пръснати из планината. Този дехидратиран картоф бил почти нетленен. През 80-те години на миналия век, в района на Пуно, в югоизточната част на Перу, семействата държали чуньо в стари килери. Чуньо-то, на някои от тях, бил приготвен още от техните баби и дядовци, вероятно преди поне 20 години. Тази издръжливост на чуньото гарантирало на местните продоволствена сигурност в иначе бедния регион.
Приготвяне
Процесът на приготвяне на чуньо бил основно работа на жените и децата. В полето, където се произвеждал чуньо, се събирали по 50 или 100 семейства, в зависимост от местността. Това означава, че около 300 души се събирали на едно място, като всеки имал собствен сектор. Там те оставали като охрана по 24 часа в денонощието, като се редували, за да си гарантират, че съседът им няма да вземе техния добив. В същото време те провеждали и различни празненства. Например, докато тъпчели картофите, за да изцедят водата от грудките – те пеели и танцували. Всъщност производството на чуньо било празник, това било радостно събитие, което осигурявало тяхната продоволствена сигурност. За да се получи бялото чуньо или тунта, черното чуньо се измива в течаща вода, в съдове като чували, буркани или кошници. Приготвянето на чуньо бил процес, който отнемал няколко дни.
От общата реколта, фермерите от Андите, първо отделяли картофите за семе за следващата година, след това отделяли пресни картофи за незабавна консумация, а останалата част запазвали за приготвяне на чуньо. Имали и определени местни народни песни и танци, които изпълнявали по време на стъпкването на чуньо-то.
Този ритуал е съхранен и до днес от общностите живеещи по високите хребети на перуанските Анди.
Вестник "Време 2001" - Панагюрище - новини от региона на Средногорието 