„Ние трябва да бъдем навсякъде и никъде… Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителни юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета за по-добро аз смятам да й стана предводител. Тя ще бъде бърза като вихрушка и на часа ще се намира там, където е нужно нейното присъствие…“
Георги Бенковски

Когато предател издава решението на Оборищенското събрание за вдигане на въстание и в Копривщица пуква първата пушка, Тодор Каблешков пише „Кървавото писмо“ – зов за обявяване на Априлското въстание.

На 20-ти април 1876 година става освещаването на знамето, ушито от Райна Княгиня, тръгва процесия към татарпазарджишкия път и спира в близост до местността „Мрамор“. Пред събралото се множество Бенковски предлага условията за формиране на своята чета. Над стотина желаещи се решават да изпълнят тези условия.

На 22 април четата се прегрупира. За неин кръстоносец е определен Недельо Гърков. За първи секретар – Тома Георгиев. За стотник на четата Марин Шишков, а Крайчо Самоходов – за знаменосец.

В разгара на подготовката тревожна вест пристига от село Петрич. Съобщава се, че черкези и башибозуци правят опит да нападнат селото. Четата в състав от 130 души е на път. Петричани я посрещат със свалени калпаци, насълзени очи и немеят пред българската войска и българското знаме. Три дни Хвърковатата чета и нейния войвода водят бой с нападателите и ги побеждават. На 25 април започват отново боеве. На помощ идва панагюрската чета от 105 въстаници, водена от Орчо войвода. След тези боеве, поради заболяване, отец Недельо е заместен от игумена на Калугеровския манастир – отец Кирил Слепов за кръстоносец.

На 26 април четата е на връх Еледжик, а на следващия ден е в Белово. М нощта между 26 и 27 април, според летописеца на въстанието Захари Стоянов, се изсипва непрестанно пороен дъжд, последван от сняг. В Белово четата е посрещната от въоръжени и развълнувани младежи, които заедно с посрещачи – работници от Хиршовата железница вървят с викове „Ура“, „Живео“, „Вива капитан Бенковски“. Пред къщата на поп Михаил Радулов, Бенковски с щаба е поканен у дома ва далматинеца Иван Шутич. Тук към четата се присъединява и единствената жена – Мария Ангелова, съпруга на Иван Шутич. В своите „Записки“ Захари Стоянов отбелязва думите на Бенковски: „Запиши, че днес – 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Иван Шутича, родом наша българка, на която името ще остане записано в история“.

След Белово отшумяват тържествеността и опиянението. Пристигат първите тревожни сигнали за неуспехите по различните места. Явно се чувства превъзходството на турската военна сила. Освен многохилядния башибозук, към Родопите се съсредоточават големи редовни войскови части. Клисура е изгорена. Копривщица и Панагюрище са обкръжени. От София и Ихтиман срещу Еледжик се насочва силна военна мощ с артилерия. Двете стотни на Хвърковатата чета са необходими навсякъде. Силите на четата са недостатъчни да помогнат на всички. Хвърковатата чета поема обратно за Еледжик. Минава през прохода Траянови врата. От Еледжик тръгва да изпълнява решението на военния съвет. При раздялата Бенковски заявява: „Важна и бърза работа ме заставя, мили братя, да ви оставя за няколко дена. Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Там върлува вече турският ятаган“.

На 30 април четата пристига в Поибрене. Втори май Панагюрище гори. Хвърковатата чета достига до сивата грамада, оттам до връх Лисец, където остава до вечерта. Средна гора е пълна с въстаници от Панагюрище и околните села.

След превземането на Панагюрище главнокомандващия турската армия казал: „Ако тия комити имаха двадесет души, като тия юнаци /има предвид Стоян Пъков и Рад Клисаря/, то ние не можехме да влезем така лесно в това московско село“.

Силите са неравни. Турската редовна войска напада с крупови топове. Тя наброява около 3000 души, без башибозуците, докато въстаниците са около 800 – зле въоръжени. Непрестанния дъжд мокри барута, пушките засичат. Безкрайната смелост и желание да се борят докрай, кара летописецът да напише: „Панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец.“

От връх Лисец, макар и съкрушен от неуспеха на въстанието непримиримият и прозорлив Бенковски изрича пророческите думи: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее…“

Горчивата участ на въстаналите селища решава и съдбата на Хвърковатата чета. Четата – вдъхновителка, четата, станала един от символите на свободата, завършва на връх Лисец първата част от славната си епопея. Оттук нататък пътят на четата до Костина е изпълнен с героични изпитания и с борба за оцеляване. Стремежът на четниците е да се спасят, за да продължат започнатата борба. На този връх се отделят група четници. Четата остава със 70-75 души, повечето от тях конници. Стига до Етрополска Стара планина, благодарение на двама водачи от село Петрич и благодарение на петричани, които снабдяват четата с храна.

По непознати пътеки, в непроницаема нощ, четата пъпли в посока на връх Баба. Измръзналите четници и коне изкачват върха на 3 май. Оттук се отделят още четници. Останалите по карта и компас не могат да се ориентират. Страхът, че може би по прохода Златица – Етрополе има охрана ги отклонява и те продължават към Троян. Излизат на широка поляна, събират се и разбират за отклонилата се група с Тодор Хайдутина и дават клетва, че няма да се разделят. Завалява дъжд, смесен с лапавица, който се превръща в град. На 4 май се оказва, че четата се движела в кръг. Останали без хляб, четниците търсят киселец, за да залъжат глада. Когато виждат овчарска колиба се спускат, за да потърсят храна, но се чува залп и разбират, че им е устроена засада. Няколко четници са ранени, а 6 души не се връщат. Дълго време четата търси брод в долина, в която по думите на Захари Стоянов, „не бил стъпвал човешки крак“. А дъждът не спирал да вали. На 6 май четниците продължават „мъртвешки“ да се влачат из урвите. Болни, мокри, премръзнали, гладни, на всеки 10-15 крачки спират за почивка.

В местността „Правешки ливади“ четата спира, за да изчака изостаналите. От нея са останали само 40 души. От тях 6 са ранени и 15 – убити. Тук намира смъртта си и вторият секретар на четата Тома Белопитов, който носел кореспонденцията на въстанието и протокола от Оборищенското събрание. Към четата не се връща и другият секретар – Тома Георгиев, лекарят Васил Соколски и други. Всички кошари били завардени. Овчари, козари и говедари са заставени от турците да слязат от планината, за да се лишат въстаниците от продоволствие.

На 7 май въстаниците се смъкват към река Черни вит. В една нива залавят 40-45 –годишен мъж, от когото научават, че в Тетевен има около 2000 души редовна войска и башибозуци, които контролират района. Затова Бенковски и Захари Стоянов решават четата да се раздели на групи, което позволява по-лесното им укриване. С Бенковски остават: Захари Стоянов, Стефан Далматинеца и отец Кирил. Стигат до колибата на Въльо Стоилов – Мечката. Той ги посреща като гости и си съгласява да ги преведе до Троян. Оставя ги в една пещера и тръгва за Тетевен с обещание да им донесе храна. На 12 май след обяд Въльо се изправя пред Бенковски, прекръства се , целува ръката на отец Кирил и ги повежда уж към Троян. Скоро те слизат в долината на река Костина, чието корито прелива от придошлите води и застава пред новоскованото мостче. Пръв преминава предателят дядо Въльо и започва да се влачи по земята. В миг 20 и повече пушки от двете страни на реката изгърмяват. Захари Стоянов се хвърля в буйните води и успява да се спаси. Бенковски е прострелян. Отец Кирил ранен и заловен, Стефан Далматинеца се укрива в овчарска колиба, но след два дни също е заловен. Главата на Бенковски е отнесена в София за назидание на затворниците, а тялото му е погребано от баба Мария Удреница в тетевенската църква. Жестоко инквизиран отец Кирил умира в Цариградската тъмница. Чрез гнусно предателство на 19 май е заловен и Захари Стоянов.

Имената на априлци ще останат завинаги в историята на българския народ, кота имена на герои, запалили искрата за борба и национално освобождение.

Трябва човек да премина по пътя на Хвърковатата чета, за да разбере героизма на шепата храбреци и техния устрем към свободата.

Лушка Караянева