Речта на кмета (видео)

146 лета назад.
В пролетната свежест на средногорския балкан се криела чудна огърлица от чудно градче и китни български селца. Каменно градче с калдъръмени улички и бързи рекички. Каменно градче с достолепни къщи и високи зидани дувари, скрили многобройна челяд в китните дворове. С гиздава чаршия с дюкяни и кафенета, в които се бистрела местната и световна икономика и политика. Със складове, пълни със стока, търсена и чакана и в Цариград, и във Виена, и в Дубровник, и в Прага.
Китно било градчето с детския глъч в училищните дворове, с празничния звън на камбаните на църквите и параклисите. Със звъна на хлопките на хилядите стада, готови да поемат към безбройните тържища на разпадащата се Империя.
Животът пролетно кипял и на нивите, и по кошарите, и в дюкяните на многобройните еснафи, и в школото, и в читалището, и в кредитната кооперация. На всяка трапеза имало хляб и безкнижен бил само онзи, който не искал да учи.
Людете се трудели, обичали се, карали се, съдели се, женели се, раждали се и умирали, самообразовали се, сами събирали данъците си, самоуправлявали се, пишели прошения до Султана, търгували, забогатявали и се разорявали под зоркия поглед на турската власт – мюдюрин и три заптиета.
Мнозина ще запитат – защо тогава им е било нужно да вдигат въстание?
Защото искали друго, искали не само за себе си и не само за тези след тях. Защото не гледали само в битието си и личното благополучие. Те искали прогрес, европейско образование и наука, но се сблъсквали все в една и съща петвековна стена – вкъщи си господар, във Виена – „господин“, а за гнилата Империя и за закона ѝ – рая. Защото знаели, че техният просперитет боде в очите не само властта, но и малограмотното, но правоверно население на съседните населени места. Защото знаели, че тръгвайки на път „по наука или по търговия“, може да няма завръщане. И всяко сбогуване, може да бъде последно. Защото пътувайки, виждали колко са малко на брой добруващите български градчета. Защото виждали и робията, и ангарията, и беднотията, и кръвния данък, и сълзите на китна Тракия, на златна Мизия и на гордата Македония.
И се готвели.
Пет пъти Дяконът идвал в това чудно градче. Посветените били много. И мало и голямо знаело, че ще дойде Онзи ден и Онзи час, в който „всички ще скочат като един“ с лъвска сила и кураж, за да поискат своята държава за себе си и за целия свой народ.
Не се изплашили от думите на войводата Бенковски: „На себе си трябва да се уповаваме, на себе си и на Бог. Нашето делото е свято и трябва да умрем за него, защото свободата се купува само с кръв и затова е толкова ценна“. Не ги изплашила и страшната клетва “Свобода или Смърт“.
И днес, българи, когато, някой ни каже, че можем да преглътнем справедливостта, че е добре да бъдем търпеливи, да бъдем неутрални, да се снишаваме, за да запазим спокойствието на битието си, живота и имота си, нека си спомним за онзи 23-годишен Бобеков, министър председателя на новата държава. Пред него – десетхилядната армия на Хафъз паша и трихиляден башибозук. Зад него – китното градче, столица на Свободата – жени, деца и старци. До него шепата „самообучила се“ българска войска. Изходът е предрешен. Решението тежко. Хората ли да даде курбан за свободата българска? В тежките минути трябва да реши, кое най-ценно да запази? Решава – няма нищо по-ценно от българския дух и националното достойнство. И казва „Не“ и пак “Не“ и още веднъж „Не“ на всички турски предложения за капитулация.
Боевете са тежки и неравни – 26-ти, 27-ми, 28-ми, 29-ти, 30-ти април, под проливния дъжд, с мокрия барут, с кремъклийките пушки и черешовите топове, панагюрските позициите се превръщат в жертвеници. „Панагюрските въстаници се бият като лъвове – пише Захарий – и никой не даде повод за бягане при неравната борба, а всякой от тях се биеше, догдето го хванат с ръце и го убият, нещо, което са признали самите турци и са го изповядвали после, че никой от комитите не се е предал сам….Славно свършиха панагюрци.“
Няма ги белокаменните къщи на китното градче, пепелища са останали от гиздавата му чаршия, мълчаливи и глухи са порутените му училища, черни стърчат църквите му, миризма на леш, глад, сиротен и вдовишки плач, черни майки над черни гробове. Мъртвешка тишина над малките селца.
Това ли искаха? Да, това искаха. Те искаха да зададат своите въпроси на Стара Европа. Искаха да ѝ кажат, че тук на Балканите има един жилав и горд народ. Искаха да кажат, че този народ има Достойнство, Дух и лъвска сила. Искаха да кажат, че този народ е готов да даде всичко необходимо за своята Свобода и Вяра.
И днес, българи, когато някой ни каже, че свободата ни е подарена, нека си спомним за този градец, нека си спомним за десетдневната ни свободна държава и некоронованата ни Княгиня. Нека си спомним за величието на Оборище, за неговите депутати „най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения, на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик“. Нека си спомним и за онези, на които народът даде най-голямата тила, давана на смъртен – за апостолите. Нека му припомним за Батак, Клисура, Брацигово, Копривщица, Перущица.
Тази свобода е безценна, защото това е свободата на хиляди чисти и романтични души, това е свободата на героите, на мъчениците, на ангелите от Април 1876г.
И тази свобода е вече наша отговорност.
Да живее Панагюрище!
И Бог да пази България!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.