Неизпратено писмо до Недялко Йорданов „Superstar“

„Не съм поет с китара, аз съм поет с китарист и пианист“, разясни поетът Недялко Йорданов в началото на своята среща с панагюрската публика, състояла се на 10 февруари в Театъра. После с няколко думи разкри същността на творческия процес – сливането на поезия и музика, защото поезията е преди всичко ритъм, защото синкретична е природата на изкуството – такава е от време оно и довеки. В тези стихове – песни, в които словото се лее с невероятна лекота, всеки открива себе си – а това е смисълът на изкуството. Лиризъм и ирония, тъга и светъл оптимизъм, битът и битието, красивото и грозното си дават среща в любовта. Тази любов – необяснима, усмихната, неостаряваща, извънземна и първобитна, еротична, продажна и платонична – Бог е дал на човека, за да бъде човек.

Някога, някога, толкова някога Недялко Йорданов ме накара да се влюбя – в поезията, в самата любов и дори в добрия вълк. Една толкова позната приказка, а те кара да преоцениш традиционните представи за справедливостта и да съпреживееш драмата на Червената шапчица.

Тази любов няма нищо общо със сантименталните сърцеизлияния, с които ни заливат днес недолюбени моми и булки, нито с вулгарния прагматизъм и груба порнография на „модерните“ и „демократични“ певачки. Това е моята трудна любов, чиято искра проблясва в кухнята, това е твоята среща в „2 без 15“, това са нашите срещи и раздели. Това в крайна сметка е любовта към човека:
– към стария „Дядо белобради, който „от боклука вади/едно хлебче“, вплетена в един „Пенсионерски химн“ – тъжен и борбен;
– към „малкия мъж и малката мис; към нашите внучета, които трябва да се научат „да издържат като кучета“
– към пухкавата топчица Горчо и към уличните кучета, които трябва да се закалят, да станат издръжливи като нашите внучета (вярвам, поетът ще ми прости перифразата);
– към онази „Една българка“, която, макар изтерзана и превърната в „скот“, все пак го обича „този жалък живот“;
– към народа, примирен и унизен, принуден на пълзи и да търпи на безценица гаврите на всеки „мазен чужденец“
– към бедната наша държава, към нашата България, с „жребий нелек“, векове насилвана и все пак оцеляваща.

Тези, които ме познават, ще се изненадат, че изневерих на структуралистичната си душа, подчинена на логиката, и ще се питат: „А къде са тук анжамбманите, метафорите? Не биеш ли твърде на чувства?“
Разбира се, бих могла да пиша за скритото напрежение на мисълта, пулсирращо и в анжамбманите, и в апосиопезите, и в иронията, и в подвеждащо лекия изказ. Но! Диалогът с поезията на Недялко Йорданов е диалог на съпреживяването, на топлото човешко общуване.

И тук проговаря учителят в мен. Младите дами, дванайстокласнички, на другия ден провалиха планирания в разпределението ми час, като една през друга рецитираха с блеснали очи „Някога, някога …“. Били го запомнили отнякъде, но не знаели кой е авторът. Часът мина в съпреживяване на поезията, нещо, което „преходът“ се постара да отнеме на младите. И нещо, без което, животът би бил мрачен и тъжен.

А по-възрастната публика в театъра слушаше в захлас концерта на този наш „Superstar“, бършеше очи и тихичко припяваше.

А Недялко Йорданов наистина е „Superstar“, както се изразяват младите, защото истинското изкуство е призвано да дава в ръката ти знаме и да сочи път. Поезията на Недялко е като „пристанищен фар, който още мъждука, но посоката сочи“. Изпуснах думата „счупен“, защото никой не може да унищожи словото и любовта. И всеки, който се опитва „ще счупи своята ръка“ (Вапцаров). Защото, както пише Нешо Бончев, „гладът телесен е яко свързан с глада духовен“ И, прощавай Недялко, но „Светаго Духа“ никой не може „да издуха“.

С огромна благодарност за всичко, което ни е дала твоята поезия, и с пожелание за още дълги години същата енергия и талант да ни радваш със своите песни.

Текст Красимира Василева,
фотографии Николай Радулов