С пари можеш да купиш къща, но не и дом. С пари можеш да купиш часовник, но не и време. Можеш да купиш легло, но не и сън. Можеш да купиш книга, но не и знание. Можеш да купиш лекар, но не и здраве. Можеш да купиш секс, но не и любов. Можеш да купиш кръв, но не и живот. Това казват мъдрите китайци в своя притча.

С пари можеш да купиш власт, но не и уважение.

Купуването и продаването на гласове е престъпление, звучи баналната истина по време на избори. И от нея не се впечатлява никой – нито купувачът, нито продавачът. Алъш-веришът си върви, та дори с наддаване. Особено в последния ден за агитация, тоест днес, 23 октомври 2015 г.

Някои взимат парите и гласуват, както си знаят. Други – гласуват, както им е казано и считат това за „по-почтено”. Трети не взимат, но гласуват, както им е казано, от страх, за насъщния, за децата, за работата. Това са балъците, но за тях най-много ме е жал. Заради страха някой да не надникне в душата ти като в тъмната стаичка и да види омразата, която кипи там. Ужасен е този атавистичен страх да не преброи някой „верните” бюлетини и да се досети, че точно ти си нарушил правилата – партийни, корпоративни, роднински, приятелски – и си гласувал „погрешно”.

И бори се страхът със съвестта, после наднича в празното портмоне. И теглиш една многоцветна и дълга … После социолозите умно ти съобщават резултатите, все едно те са ги измислили.

Сега идва съжалението – че твоят глас не е там. Ти си аут, твоят миг беше там, в тъмната стаичка и ти го пропиля. А онези, които са готови да газят, лъжат, купуват, заплашват … те са на власт, с или без твоя глас. Много важно, че не ги уважаваш.

А те с удоволствие ще те забравят. И на улицата няма да те поздравяват, и в кабинета няма да те приемат, и думата ти няма да чуят …