Весел смях и разтуха предоставиха няколко знакови съвременни актьори пред панагюрската публика миналия четвъртък. Това стана в театъра, благодарение на английските автори на пиесата „Когато котката я няма” Джони Мортимър и Брайън Кук. Тези имена едва ли ще запомним, но ще запомним участието на Асен Блатечки, който е и постановчик, Калин Врачански, Елена Петрова и Силвия Лулчева.

А поводи за смях имаше почти през цялото време, така че зрителите, които искаха само веселие и неангажиращ текст, останаха супер доволни. Сценографията бе великолепно решена, така че липсата на смяна на декорите не досади нито за миг. Виж костюмите на дамите бяха често сменяни и винаги много привлекателни и дори предизвикателни. Доста странен и подозрително демоде бе костюмът на Калин Врачански, който изигра буен и не особено умен „мачо”, за когото трябваше доста безуспешно да повярваме, че е много желан мъж. Жалко за красивия актьор. Странно екзалтирани бяха и повечето от жестовете на героите на Блатечки и Врачански, та на моменти граничеха с грозното и неприятното, но … публиката се смееше на моменти неудържимо. При Елена Петрова и Силвия Лулчева нямаше гротескни елементи, което беше по-доброто решение.

Диалогът, едностранен и с нищо незапомнящ се, бе спасен от професионализма на актьорите, които доказаха своята класа на топимена от днешния театър и кино. Но на моменти си мислех, че са успели да запомнят репликите, безлични и скучни, само защото дълго са мислили върху това как да ги изиграят, за да постигнат комичния ефект. И досега се чудя дали авторите са си такива, или преводът нещо бърка, но по-скоро е първото.

Сюжетът бе организиран около „вечните”: брак – изневяра – секс – семеен секс. И толкова. Дори след завръзката при двойката Врачански – Петрова със съобщението, че тя ще го обере при развод, бе зарязана в развитието на сюжета и диалозите отидоха съвсем откровено само към силата на секса и добре познатата стилистика от Комедия дел арте – ситуативна, предвзета, разчитаща на скеча и … актьорското умение.

Не съм сигурна, че разбирам избора на постановчика Блатечки за тази пиеса. Вероятно е „угаждане на публиката”. Но дали този вкус е масовият, не съм сигурна. Предизвикателството, на моменти неприятно дори, спрямо „мокрите сънища” на публиката бяха в повечко, но едновременно с това бяха спасени от умелата актьорска игра, която явно напълно съответстваше на режисьорското решение. И четиримата основни актьори съумяваха да предизвикат смях дори и при ситуациите, в които трябваше да не отговарят, което наистина си е майсторство.

Още снимки от постановката може да видите тук.