12 януари 2016 година. България замръкна с поредния нечовешки акт на агресия, който отне поредния човешки, млад живот. Отне го не по непредпазливост, не по невнимание, не случайно, а с чудовищна жестокост. Отнеха го други двама младежи, обезумели от злоба и ярост, немислещи, неконтролируеми. Поредният знак, че обществото ни неистово крещи за помощ, че безсилно се мята и стене в агония, пропита от безнаказаността и безхаберието на всички нас – родители, братя и сестри, учители, приятели, роднини, институции, учреждения, министерства, държавност. Нарочно подредих по този начин всички изброени. В обратен ред, фактите ще бъдат същите и отново всички ще бъдат толкова важни и отговорни. Без значение кой на кого и как ще прехвърля топката за вината и кой ще я разиграва. Всички сме в кюпа. Питам се къде бъркаме? Какво става в тази държава? Къде, кой и с какво провокира тази агресия, по улиците, в домовете ни, на работното ни място дори? Защо станахме безчувствени към чуждата болка?…

Снимка: frognews.bg

Тази година Тодор от Враца няма да може да облече балния си костюм и да отиде на бал. Родителите му, покрусени от нечовешката мъка, няма да могат да го прегърнат, да се зарадват на младостта и хубостта му!
Лавина от трагедии заля тази седмица България! Грабежи и побои на възрастни хора, възрастна двойка, угаснала тихо от глад и студ в ловешко село, знакови разстрели на знакови бизнесмени, майка преби учителка, 16-годишен младеж смаза от бой достоен възрастен мъж, защото е направил забележка на приятелката му да не си слага калните обувки на седалката в автобуса и за капак – тези двама врачански бабаити, които убиват 18-годишно момче с юмруци, защото им свирнало с клаксон на улицата.

Темида виновно мълчи… Защото е заставена да покровителства убийци. Мизерията, в която тънем и се чудим как да скърпваме двата края, опустошава душите ни и ни кара да оскотяваме. Страхът от безскрупулността и наглостта, които законът явно покровителства, ни е сковал дотолкова, че нямаме сили да се опълчим.

Невинният Тодор, уви, няма да е последната жертва. Ще има още! Но министърът пак ще е нанякъде – я в Китай, я в Дубай, я на майната си… И ще се мъчи да оправдае бездействието на институцията, която управлява, и която трябва да служи на нечии мутренски интереси. И така до безкрайност обществото ни ще се изражда. И ще ражда изроди, които се избиват на улицата, ей така, хладнокръвно, до смърт.

Пишейки тези редове чувствам болезнено безсилие. Какво се случва с нас? Толкова ли сме малодушни, че да не можем да променим всичко това? Не може така да продължаваме! Казани в друг контекст, но много подходящи за случая, услужливата ми памет припомня думите на големия български поет Евтим Евтимов: „Страхът убива, бавно ни убива и после ни превръща в подлеци”. Такива ще бъдем докато си мълчим, докато търпим да ни гледат в очите и да ни лъжат, докато позволяваме да изопачават истината, докато медиите обслужват нечии интереси и манипулират обществената нагласа.

А Тошко ще бъде в един по-добър свят! Там, както писа Ивайло Диманов, където няма мутри, продажни съдии и скопени сеирджии.

Българийо, събуди се?!