Томи Наплатанов

Томи Наплатанов спечели конкурс на Балантайнс за малък разказ, научи „Време“. Конкурсът стартира миналата есен и в него можеха да участват непредубедени и непознати автори от цялата страна. Единственото условие бе текстовете да са забавни, да имат подчертано шеговит привкус и да звучат свежо и съвременно.

Томи, когото четящият панагюрец познава като здравословно изкушен от художествения и журналистически текст, отново доказва своето иновативно чувство за хумор. Твърди, че историята е истинска, но дори и да не е, със сигурност предизвиква усмивка и още нещо.
Веселина Велчева

Херо – синът на вожда

Да си учил през 90-те в Търново и да не знаеш еквадореца Херардо, е все едно да си на аудиенция при папата и Тя да не те е „галИла“ по главата. Херардо или по нашенски Херо, бе стъпил в нашата география още в средата на 80-те. Уж син на вожд, учил един семестър в София, после кръшнал към Медицинския в Плевен, за да акостира трайно и непоклатимо в общежитията под хълма Света гора.

Херо се движеше, сякаш бе доведен лично от Карл Май. Пъстро пончо с неразгадаеми шевици, лента на главата, права гарванова коса, орлов нос и още по-орлов поглед. Е, вместо с лък, обикновено бе въоръжен с бутилка „Бодка“. Самият той така наричаше водката, защото буквата „В“ не бе в артикулационните му възможности. Самият той огласяше общежитието пламенно с песента: „Имате ли Бино“ и кахърно с: „ДаБаш ли даБаш Балканджи ЙоБо“. Любими му били.

За Херо историите са много, но има едно нeзабравимо пътуване с нощния влак от Търново до Стара Загора.
Януари. В купето – тъмно, като в оръдейно дуло. Китарата е заспала, но не похърква, за разлика от двама – трима блажени студенти, които са предпочели този безболезнен път към сутрешния махмурлук. Други двама-трима, между които и Херо естествено, разцъкват бутилка гроздова и замезват с бисквитки „Детска радост“. Наближава гара Кръстец и в това време вратата се отваря с трясъка, с който би се разтворила земята, за да излезе „черният овен“. В купето стъпва с терминаторски марш 100-килограмова кондукторка, увита с габина и с мазна ушанка, на която блести единствено значката на БДЖ. Блестят и очичките ѝ, които броят по навик всичко по седалките. В този драматичен миг от ъгъла на купето се чува завалено „Билети и карти за проБерка, моляяяяя!“. Вбесена, че някой ѝ открадна репликата и я използва без лиценз, кондуктoрката насочва, с жест на шампион по рапира, фенерче към говорящия ъгъл.

Лъчът се заковава точно под връзката на пончото, после като милувка минава по шията, минава по гарвановите плитки и осветява доволната усмивка на Херо. Отговорът обаче изобщо не е в зададения от него благороден тон. Лелката цепи мрака с отговора: „Мълчи, ма, циганко, ше те изфърля, да та изядат вълците, тука…“
Следва безумен хилеж до Стара Загора, китарата се събуди, но ракията свърши. Дето се вика – пълно щастие няма. На Старозагорската гара обаче цялата тайфа се намъкна в закусвалнята за „Загорка“. Закусвалнята – шуберче, зад което бяха наредени чинии с туршийка, касапско сиренце и една купа с варени яйца. Митака, който бе пред Херо на опашката, взе едно яйце и като Майкъл Джордан го заби в челото на еквадореца. На по-детски питащия поглед той отвърна, че това си е хубава наша традиция и когато счупиш яйце в челото на някого, значи много го обичаш. Като любознателен студент Херо взе друго яйце и с „оназ тиха усмивка“, несрещана в системата на БДЖ, го заби в челото на касиерката.

Не по-малко интересна е и последната българска нощ на Херо. Пиян на дърво, проснат като родопско халище на оградата на детската градина. Дали е сънувал Бинету? Или Балканджи ЙоБо?
Никога няма да разберем, а и това е една съвсем друга история.