На 6 януари 1856 г. в Панагюрище е родена Райна Княгиня

„Това момиченце е наша дъщеря, нарича се Райна и се роди в Панагюрище. Майка й се нарича Нона. На седмата й година я дадохме на учение при калугерката в нашия град Елисавета. Момиченцето показа голяма дарба в науката, започна да чете и стигна по-възрастните си другари“, пише свещеник Георги Футеков, когато води дъщеря си да я запише в девически пансион. Там тя се изучила на шев и кройка, а по-късно завършва Търновската гимназия с отличие.

Славата й на изкусна бродирачка достигнала до Георги Бенковски. Когато я извикал на тайното събрание и й наредил да извеза знамето, Райна навела глава: „Не съм питала татко“. „Ще те затворя тук и ако не го ушиеш, ще те убия“, заплашил я воеводата и развил пред нея бохчата с плата и шевиците.

В навечерието на 160-тата годишнина от рождението на Райна Княгиня си спомняме за думите на френския писател Ламартин: „В основите на всяко велико дело стои жена“, които с пълна сила важат и за нея.

Крехката и нежна девойка само за няколко дни, по време на паметния Април 1876 г., влезе в страниците на българската история с прозвището Княгинята. Тя е родена на 6 януари 1856 г., по стар стил, в дома на свещеник Георги Футеков. От детска възраст Райна заживява с революционните песни на Добри Чинтулов и Христо Ботев. Тринадесетгодишна, тя произнася дълбоко прочувствено слово в училище по случай 24 май, което развълнувало всички присъстващи. Тогава просълзените родители й разрешават да продължи образованието си. Три години учи на общинска издръжка в първата българска петокласна девическа гимназия в Стара Загора, основана от известната Анастасия Тошева – първата българка, завършила образованието си в Русия, майка на бележития пълководец, генерал от пехотата Стефан Тошев.

На годишния празник на училището Райна смело декламира „Стани, стани, юнак балкански“. Присъстващите я аплодират, а представителите на властта едва успяват да я свалят от сцената.

Още същата вечер получава похвала от председателя на тамошния революционен комитет и предложение да организира девойките в борбата за освобождението на България. Тя приема тази задача и я изпълнява с желание, след като се връща в Панагюрище. Макар и 18-годишна, Райна е назначена за главна учителка в средното училище, нещо необичайно и нечувано за времето.

Срещата й с красивия, напет, горд и властен Георги Бенковски се оказва съдбоносна.

Ето какво пише Райна в собствената си автобиография: „Веднъж в края на март 1876 г… при мене се яви пратеник… с молба да се явя в дома на един от учителите. Влизайки в стаята… преди всичко забелязах присъствието на една непозната за мен личност, която се горещеше повече от всички… Той (непознатият) разказа за подготовката на турците и за техните замисли, доказваше, че… ние сме длъжни да защитаваме живота си… Тъй като те (правата) са ни отнети, длъжни сме да си ги извоюваме, че това ще достигнем само тогава, когато всеки от нас се откаже от себе си и се принесе в жертва на олтара на Родината, т.е. когато ще действаме задружно, в съгласие и решителност… Ето, каза той, сочейки присъстващите, по единодушно желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знаме на българските юнаци. Съгласна ли си за това! Това беше за мен съвсем неочаквано…“ Райна се смутила, поискала време да помисли и да попита родителите си. Тогава строгият, яростен и неудържим Бенковски посегнал към револвера си и извикал: „Аз мога да пръсна челото ти още в тази стая. България ти заповядва, а ти – родителите…“ Нежната девойка и умна учителка отговорила достойно: „Аз съм българка! Добре, готова съм да изпълня общата заповед, но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме“.

Когато й показват Карловското знаме, направено от скъпа материя, с изобразен със злато разярен лъв, подпиращ се на полумесец, над главата на който са изписани думите „Свобoда или смърт“, тя категорично заявява: „Аз го намерих направено много изкусно и казах, че ще съумея да приготвя подобно“.

Най-после пламенна, сияеща от възторг, радост и удовлетворение от изпълнения дълг, тя съобщава на Джуджев: „Знамето е готово! Обадете на войводата!“ Тържественото освещаване на знамето става от архиерей поп Груйо и още десетина свещеници на втория ден след избухването на въстанието (когато тя го довършва), в присъствието на апостолите Г. Бенковски, П. Волов и другите членове на привременното правителство, начело с Павел Бобеков, на комисарите, стотниците, много въстаници и панагюрци. Лъвът на знамето е по образец на лъва, отпечатан на корицата на устава на БРЦК, и е нарисуван от Стоян Каралеев-Банеца, буквите са от Иванчо Зографа. Под надписа „Свобода или смърт“ буквите „П“ и „О“ означават „Панагюрски окръг“.

Главната учителка от Панагюрската девическа гимназия е на 20 години, когато полага клетва: „Заклевам се, войводо, да служа честно и предано на поробената ни татковина, да жертвам мило и драго за борбата, да не открия никаква тайна никому, кълна се и съм готова да приема застрелване, ако не се съобразя със законите на Освобождението“. Следва тържественият марш на конниците по улиците на града. Бенковски извиква девойката и заповядва: „Ти ще носиш знамето. Думата СВОБОДА е от женски род, затова и жена трябва да носи знамето. Райна го е шила, тя е негова майсторка, затова тя ще развее най-напред знамето“. Преписват я с колан и револвер. Дават й сабя и я качват на бял кон. Българската княгиня хваща знамето с две ръце и го развява. Двамата, Райна и Бенковски, един до друг, горди и величествени, с озарени от възторг и щастие лица, повеждат тържественото шествие (младата учителка се влюбила в Бенковски). Хората ликуват. Улицата е постлана с килим от цветя.

Радостта и еуфорията от свободата са кратки. Турска войска и башибозук се насочват срещу въстаниците. При неравностойните по численост и въоръжение сражения въстанието претърпява поражение. Райна е заловена. Бият я, разкарват я из града вързана, за показ и за всяване на страх у всички. Подготвят бесилка, за да я обесят. Оцелява като по чудо. Закарват я в Татар Пазарджик, оттам в Пловдивския затвор, където при разпитите се държи мъжествено и удържа на клетвата си като истинска българка.

Райна прекарва три месеца в затвора болна, съсипана от бой, унизена и оставена на хляб и вода.

След застъпничеството пред Високата порта на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив, на княз Церетелев, на англичанина Скайлер, Райна излиза от затвора. Предлагат й да замине за Швейцария и Америка. Тя избира Русия, където завършва акушерство.

След Освобождението се завръща в България. Поканена е от митрополит Климент (Васил Друмев) за учителка в Търново, където се установява да живее. Три години по-късно отива в Панагюрище. Задомява се, като се омъжва за кмета на града Васил Дипчев. Семейството се премества в Пловдив.

Райна има 4 сина, от които единият почива твърде млад. Осиновява и едно момиче. Останалите синове стават офицери. Работи като акушерка. Когато съпругът й Васил Дипчев е избран за народен представител през 1898 г., семейството се премества в София. Не след дълго, вследствие на побои и преследване, съпругът й умира. Останала сама, тя работи в различни софийски квартали, за да изхранва многолюдната си челяд. Почива в София на 29 юли 1917 г.

Подготви
Спаска Костуркова