А едно момче и сега стои гладно

Празник, помен, честване или отбелязване … Какво ще правим и кога – на 1 или на 2 май. Неочаквано възниква ето този „важен“ проблем!

И понеже напоследък се насложи терминът „отбелязваме“, я да се замислим над него. Синоними много. Избирам си някои от тълковния речник: обозначавам, определям, маркирам, споменавам, натъртвам, соча. Добавям тийнейджърско-компютърното “чеквам“.

Та за това кога ще празнуваме, отбележим или „чекнем“ 140-годишнината на Априлската епопея, предизвика „бурята“ в нашето градче, разположено в подножието на Средногорието, както винаги ни описват.

И опиваме се всички тук, в подножието, че сме Център и че всичко се върти около нас, та и в наша чест се „бият“ кметове, владици и патриарси. Ще ги помоля коленопреклонно всички тях обаче да не ме анатемосват за думите ми. Защото …

След като изчетох всичко за бурята и си „копнах“ от Мрежата най-актуалните неща, излязох от редакцията, за да си купя нещо за хапване в близък магазин. Е, не съвсем близък, ама то в Панагюрище има ли нещо далечно. Ми няма, ще кажете, но с това ще признаем, че наистина сме „градче“, както ни определят из централните медии. „Ама как „средногорско градче“, моля ви се, – иде ми да им кресна, – та ние сме Центърът. Ето, вижте, изпокарахме кметове, владици, патриарси и то – в името на Априлските си предци.“

Та, излязох аз и се отправих към хранителен магазин. Говорим си по пътя с колегата и сме в добро настроение. Скопи ни го тих глас. Обърнах се и видях момче на неопределена възраст, по-скоро непълнолетно. Чистичко, леко матово, с овладян глас и премерени жестове.

И сега ми тръгват сълзите. Момчето молеше, тихо, ненатрапливо, за пари, за да си купи храна. В градчето ни това не е чест случай. Тук бедните се крият, защото са недолюбвани. Тук има високи заплати, безработицата е ниска, всичко ни е наред. Та и аз затова (знам си, че трудно подминавам такива молби, ама съм в „градчето“ все пак!) бръкнах и извадих 1 лев. То ми благодари и веднага зачезна нанякъде …

Влязох в магазина и си купих не много, но неща, които ми се хапваха в момента. С момичетата зад щанда стана дума за това момче. Те ми споделиха, че го знаят и вече му помагат. Добро е, не е нахално и … е гладно. Е сега вече не успях да се помиря със себе си. Защо му дадох само 1 лев, как ще се нахрани.

Но и повече да му бях подала ще го спася ли, та то и утре ще е гладно и пак ще застане пред същия магазин, но аз няма да отида там, защото ще се занимавам с проблема „Кога да „чекнем“ 1 май?“

А те, героите от 1976-та, дали ще ми простят, че мисля за датата на подвига им, а изоставих това момче! Знам … ще ме презират и аз ще го заслужавам. Вярваща или невярваща, къде ми е човещината, ще ме питат и в очите им ще има много повече скръб за мен и заради мен, отколкото ще е гневът в погледите на „родолюбците“ около мен.

А ти, сити панагюрецо? Кога ще отбележиш 140-годишнината от саможертвата на предците си! И ще изоставиш ли това момче, за да ядеш кебапчета – на 1-ви или на 2-ри, все едно?