В очакване на поредния „Пълен абсурд“

Сам срещу корупцията из българските земи се изправи популярният бътовски зевзек Йордан Калагларски – Гарчо. Този път прие образа на паметник на „безименния войник“ с характерната му визия от 30-те години на 20 век. Снимките на бъдещото предаване станаха на баира между порутената асфалтова база и сметището , а в кадър през цялото време бе счупен клон на близката ела. На това място бе решил да се преоблече като паметник бай Данчо и на екипа на „Пълен абсурд“ напълно им допадна.

Сещате се вече, че целокупният народ ще може да му се порадва в предаването на Бахов „Пълен абсурд“, разбира се обработено и с акцент, какъвто екипът на Нова телевизия желае. Дано акцентът, пак ще кажа, е този, който Гарчо си е избрал – борбата с корупцията. Самотният вик на завзека за справедливост заедно с неистовата му енергия (дай, Боже, всекиму на неговите години) ми прозвуча дори тъжно. Сам остана той, сам в битката срещу корупцията. И се връзва страхотно логично костюмът, който си е избрал: незнайният войн в униформа от времето на Първата световна, с окръглена каска, манерка на колана и пушка. А позата на „паметника“ бай Данчо наподобява много сполучливо, прави и вперения поглед в посоката на дулото сполучливо.

Докато гледах записа на сюжета и се радвах на професионализма на Бахов и операторът, се чудех и дали усилието на бай Данчо си заслужава, дали българите заслужаваме усилието му. Но виждах, че той го прави с удоволствие и отлично настроение, с такъв дух и енергия, че дори двамата млади мъже на моменти го гледаха с възхищение. Това настроение на сцената наподобяваше комедия дел арте от древните римски площади, с тази разлика, че смехът тук идва от един единствен човек, а не от множество, което да поеме единен вик, макар и през смях. Няма го онзи народ, дето през вековете е изригвал срещу несправедливостите около себе си и е нарамвал пушките против или в защита.

А сега бай Данчо остана самотен актьор в един тъжен театър и е добре, че Бахов ще го покаже само откъм смешната страна. Та нали в днешно време все търсим лекото, смешното, забавното, атракцията и се плашим, когато някой навлезе навътре в същността на живота ни.

А амбицията на бай Данчо Калагларски не е в това задълбочаване в тематиката, но по своему той единствен е човекът, който посмява със силата на превъплъщението да изрече истини, които искаме да забравим. Помните ли неговия паметник на Андрешко? И тогава идеята бе също толкова важна, но отмина заедно с репортажа на „Пълен абсурд“. И аз вече се чудя кои са абсурдите в живота ни – героите на Гарчо или ние самите.

Повече снимки може видите тук, а цялото предаване тук.