Един народ, отдавна забравен от света, заличен от географските карти, търси правото си на свободен живот. Стреми се да създаде бъдеще, а създава история. Създава една от своите величави епопеи – Априлската.

Първата пушка и „кървавото” писмо показаха, че на света има народ, който за пет века робство не е загубил своя род и вяра.

Пресъздаване (възстановка) на Оборищенското събрание от 1876 г. от седмокласници на СПУ „Нешо Бончев” на 16 април 1986 г. – вечерта, на местността Оборище, с ръководител Лушка Караянева

В българската история останаха завинаги имената на Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Павел Бобеков, Никола Караджов, Васил Петлешков, Петър Бонев.
И името на една 20-годишна девойка, презряла догмите на своето време, ушила и развяла знамето на бунта – панагюрската учителка – Райна Княгиня.

Молитвата на оборищенци

„Веруюто” или молитвата е била произнасяна хорово при заклеването на делегатите в Първото българско народно събрание на Оборище.
Ето как описва тази церемония, водена от поп Груйо Бански, Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”:
„Щом станеше дума, че има да се кълнят нови членове на революционния комитет, попът изтегляше патрахиля из паласката смачкан и оръфан, обесваше го на врата си, издърпваше дългата си сабя… и заставаше тържествен пред мустакатия си кръщелник… „хубаво си опичай ума – казваше той на заклевания след обяда, защото даваш страшна клетва. Иначе видиш ли я тая…” – и той сочеше широкото острило на сабята.

Поп Груйо Бански неведнъж е казвал, че е запопен по недоразумение, че обича свободолюбието и непримиримостта срещу османския гнет. Негови неразделни другари са били пушката, сабята и клетвения патрахил.

„Страшната клетва” е оригинално творение на българския дух. От народопсихологична точка „веруюто” е нещо много интересно, защото в него хумор, родолюбие и религиозност се сливат в една типична българска амалгама.

А ето и съдържанието на молитвата:

„Верую в едного хъша балканского небо и земли,
яко той ест, твой бог и спасител
и в едного Господа Исуса Христа
да погибнат врази до конца.
Нас ради человек и нашего ради спасение
Да ся намерат всички мръсници в смертение“.

Жестокото потушаване на Априлското въстание кара световната демократична общественост да издигне глас в подкрепа на поруганата българска чест и превърнатите в пепелища въстанали български селища.

Среща на останалите живи народни представители от Първото Велико народно „Оборищенско“ събрание от 1876 г. Панагюрище, площад „Бенковски“, 10 юли 1907 г.

Поети и писатели като: Елишка Краснохорска, Полонски, Тургенев, Достоевски, Виктор Юго, Антон Ашкерц; журналисти и дипломати като: Макгахан, Скайлер, Беринг и дори Елиът, въпреки протурските си настроения изнасят много факти в европейския и световен печат за турските зверства. Духовници като архимандрит Михаил Кусевич дават всичко от себе си за това дело. Турската преса не закъснява да даде своя отговор. Нелогични са били ориенталските понятия на турците за милосърдието.

Хафъз паша предава Панагюрище на опожаряване, населението му на поголовно избиване и пълно ограбване. Но тая дива свирепост за турците е била най-висока хуманност и те са съжалявали, че са се показали много милостиви към панагюрци. Ето какво пише за тогавашните събития турският вестник „Басърет”:

„… Войникът никога не бива да е милостив към противника си, както Хафъз паша се показа снизходителен и милостив към панагюрските бунтовници. Той ги опрости, той им запази честта и имота, ала тия наши неприятели се показаха недостойни, непризнателни за сторената им милост. Какво зло са видели тия панагюрци от царщината, та станаха причина да се пролива сега толкова невинна ислямска кръв? Кой ги задяваше, кой им препятствуваше да си пасят овцете, да си орат нивите, да си търгуват и да се наслаждават с всичките доброчестини под покровителството на милостивото султанско правителство?… Много е жалко дето такъв просветен военачалник като Хафъз паша не изпълни длъжността си – и като истински ислямин, и като верен султански служител… Той не трябваше да остави жива душа в това проклето Панагюрище, нито пък сламка от разбойническите колиби на неблагодарните му жители… На всички други българи, които се показаха верни на държавата, може да се прости, ала не и на панагюрските разбойници, на които до сега дори името трябваше да се забрави, та не милостивото наше правителство да изпраща хора да ги питат що им се е повредило, що им се е напакостило; но какво да се чини като ние всякога сме били милостиви, а пък от тая наша слабост вечните неприятели на държавата ни са се ползували…”

Ако тия редове са попаднали случайно пред очите на турския журналист Ялчън, известен с голямата си омраза към всичко българско, той сигурно бил изпаднал в истинско умиление и би отговорил в своя вестник: „Ето това се казва милосърдие! Ако не вярвате, направете справка в Батак, Перущица, Брацигово и вие ще се убедите, че е било безпределно великодушието ни към въстаналата рая. Вярно, че Гладстон, Виктор Юго и други западноевропейци се ужасиха от нашето великодушие, но какво ти разбират тия европейци от ориенталски нрави? Ако не бяха се намесили тогава московците, сега наистина името Панагюрище нямаше вече да се чува. Каква по-голяма милост от тая за такива непоправими разбойници? Нали така?”

Авторът на романа „В навечерието” Иван Сергеевич Тургенев през 1876 г. създава една от най-вълнуващите творби със сюжет от Априлското въстание и страданията на българския народ. Неговото знаменито стихотворение „Крокет в Ундзор” е злъчен памфлет срещу турскофилската политика на английското правителство и на английската кралица Виктория.

Лушка Караянева

„Кралица Виктория дами събра.
Тя гледа как пъргаво тичат,
играейки новата модна игра,
която крикет се нарича.
Те топки търкалят и всички със смях
ги вкарват в тръпчинката право.
Кралицата гледа, но ето от страх
внезапно съвсем пребледнява.
Видение някакво й се яви-
тя вижда на тая поляна
не топки, а множество хорски глави
и всяка със кървава рана.
Глави на жени, на моми, на деца,
лицата им с кърви покрити…
Да, вижда кралицата в тия лица
на ужас предсмъртен следите.
Но ето най-малката й дъщеря-
красива девойка- подхваща
една от главите, търкаля я тя:
към майка си право я праща.
Главичка на кърваво малко дете,
устата му укори шъпне.
Извиква кралицата, страх я обзе,
от ужас тя цялата тръпне.
„О, докторе, дайте ми някакъв цяр,
що става със мене, кажете!“
„Разбирам – отвръща и лекарят стар, –
вий вестници много четете.
Прочели сте вие навярно в тях,
че всичко в България гние
от турския гняв. Вземете тоз прах,
веднага това ще ви мине.“
Кралицата връща се в своя палат
и в размисъл поглед навежда
и вижда, във кърви е целият плат
на нейната кралска одежда.
„Британски реки, помогнете ми вий,
измийте петното по-скоро!“-
„Грешите, кралице, не ще се измий
кръвта на невинните хора.“

Иван Сергеевич Тургенев