Подхванах едно, пък се отплеснах по друго, ама нали си ме знаете. Та да си дойдем на думата. Думата ми беше за добрата сума. Та вървя си край реката и ме оглушава многогласия хор на жабите. Пардон за клишето, но и вие сигурно ги чувате и си викате: „Брей, колко са много!”. Много са я, то затуй щъркелите такива едни преяли и угоени, чак ги мързи да летят. Сещам се аз отгде се взеха толкоз жаби. Онази приказка помните ли я – за доброто и за лошото момиче, дето феята ги нагоди ей тъй – от устата на първото с всяка дума да пада роза, а от устата на второто – жаби, гущери и змии. Завъртиш се в кафето или, да го кажем по-завоалирано, в „офиса” и слушаш. Слушаш и не вярваш на очите си. Брей, оказва се, че си ги вършил такива едни … Да се чудиш и маеш. Пък и децата ти, че и цялата ти рода до девето коляно …

Взират се в тебе сякаш не си човек, ами талибанин някакъв, за да ти покажат всяко петънце, всяка бръчка. Трепериш от ужас сякаш си смъртник, само дето още сам не си разбрал, че са ти изкопали трап. Думи, думи, думи … Жаби, жаби, жаби! И доста змии са плъзнали, казват, че даже и хапят. От личен опит зная. Пък рози тук-таме. Ако чак пък толкоз ти се прииска, трябва да си купиш. Една, разбира се, заради цената.

От години се питам какво ли е да си вечно надрусан със змийска отрова. Ще да е голямо блаженство, като гледаш що народ е зависим. И каква адска мъка е да намериш някоя добра дума, та дори от лицемерие.

Красимира Василева