В празниците на духовността събитията и срещите в Панагюрище са толкова много, че няма как да отидеш навсякъде. Това вероятно е малко оправдание за малкото публика в Литературния салон на Читалището, на срещата с поета бард Пламен Сивов. Не ни беше познат, нито групата ТочкаБГ. Сивов представи първата си стихосбирка, изпя с ясен глас някои от песните – стихове. В самото начало припомни труверите, минезингерите и бардовете, припомни безспорния талант на Висоцки и Окуджава, фестивала „Ален мак” и историята на всичко, което е глас и струни. Глас и китара – интимно изкуство, наситено с идеи и чувства, сред които е и вярата като израз на чистата духовност.

Не се получи диалог, едно, защото твърде късно,чак на срещата, видяхме стихосбирката и, второ, защото не бяхме се докосвали до християнската поезия и защото …

Е, ще започна именно със защото и ще пиша от свое име – нали вярата е нещо лично и съвсем различно за различните хора.

Моята чисто българска душа е подвластна на дуализма и нихилизма, заложени генетично от кръстопътната ни орис.

Тя стои до чистия извор, но не може да пие и се раздвоява между жаждата и съмнението, заложени от вековете и от действителността.

Емилиан Станев казваше, че ако бяхме приели вярата от Рим, католицизмът би ни дисциплинирал много повече от православието, което със своята широта ни е поставяло пред избор. Затова българинът Еньо се раздвоява между Антихриста и Патриарха, затова неговата съдба е белязана от съмнения и вечно  търсене на свой бог.

Още със създаването на българската държава народът ни е раздвоен между Тангра и Перун с цялата му свита. Приемайки християнството, българинът увисва кръст върху дрехата си, а под нея продължава да носи амулета на езическото божество. После идва богомилството с раздвоението между двамата Творци – Дявола, създател на всичко видимо и Бог, който вдъхва на творението душа. После идва насилието на исляма, а християнството става символ на националната идентичност. После е атеизмът, отричащ религията, но не и вярата – вярата на Ботев в правия Бог, вярата на Гео Милев в Етичния човек, вярата на Вапцаров в Бъдещето.

И ето пред тази душа се изправя предизвикателството на една християнска поезия, в която присъстват Иисус, Мириям (еврейското име на Мария), Мария – Магдалена и Триединният Бог. Поезия – диалог между човека и Бога в “Държавата на другия живот”.

Държавата на другия живот

невидимо и кротко съществува

през девет океана за преплуване

и пред един – за дирене на брот.

До нея се достига за столетия

или за колкото да коленичиш …

Поетът с „двойно гражданство” е щастлив в тази държава, в която „… учените спорят в стихове, а поезията е най-точната наука и … всички думи идват от обичане”. Неслучайно тя дава и заглавието на стихосбирката, състояща се от четири части: „По стръмните пътеки на душата”, „Жената, която се връща”, „Една октава тишина” и „Фонтан в дъжда”.

Пътеките на душата водят до „човека, който върви по вода”, извежда до невинността и любовта, до прошката като най-висша проява на човечността и божественото.

Този край на света има детски очи.

Този край на света е жестоко невинен.

Но човекът, който върви по вода

в ръце го държи

и прощава – сега и завинаги.

Вярата горчи като пелин и се полива със сълзи, но тя е спасение – отрицание на смъртта, от която всички се плашим, отрицание и разбиране на вечното раздвоение:

Ще вие адът в тебе вкоренен

и до смъртта си жадуваш рая,

и само смърт не ще ти обещая –

ако повярваш тази нощ във мен.

Поезията на Пламен Сивов е дълбоко алегорична (като в Библията), наситена с парадокси и оксиморони, заставяща читателя да мисли. Това в никакъв случай не е елитарна, нито пък философска поезия, макар религията да е философия. Парадоксите карат читателя да търси себе си, да се лута между нуждата от вяра и вкорененото неверие:

По стръмните пътеки на душата

изкачването беше към дълбокото …

  или

змия чертае въпросителни под всеки кръст.

Едва ли някога спасеният разбойник Варава, още по-малко пък днешните разбойници, тънещи в охолство и душевна нищета биха разбрали дълбокия смисъл на желанието и пожеланието

От всичките богатства на света

да ти остане гвоздей в шепата!

Това вече не е въпрос на вяра, а на нравственост и на познание за смисъла на живота, познание за смъртта и безсмъртието, познание, до което никога няма да достигнат онези, които искат да имат, а не да бъдат (Ерих Фром). Тези, които палят свещи заради модата и приживе си правят паметници, никога няма да познаят вечността, защото са загубили представа за стойностите. На всички, за които стойност означава цена, това познание е недостъпно.

Стихотворението за „Йосиф Ариматейски”, който се осмелил да застане пред Пилат и да поиска Тялото Христово, ражда алюзии с безкръстните гробове на нашите герои. Къде са телата на Левски, на Ботев, на Бенковски, на Волов и Икономов? Уви, ние си нямаме Йосиф Български. А и някои ограбват и омърсяват реликви от алчност, без да се замислят, че това няма да им донесе щастие или безсмъртие, защото те принадлежат на всички. Така едно заглавие от пресата: „Харизаха Н-ския манастир за хотел” ще докосне сетивата с „Манастирско шушукане”: „Две блудници, трима убийци с висящи присъди”, „пиян поп … и шестима богати насилници” общо дванайсет, влизат на тайна вечеря „в храмовете, по чиито стени няма икони, а грубо са надраскани имена”. Няма вече Апостоли. Леят се слова „лойно – елейни” и няма по-празно място на света от напуснатите храмове, около които се лее чалгата:

В притвора – отчаяни фарисеи,

в олтара – доволни грешници!

Тази отчайваща бездуховност, лицемерието на фарисеите ще родят страшната поанта и клетвата в „Берачът на мълнии”:

Ще посея очите си, мъртвите,

там – във живия гроб на родината.

Вторият цикъл „Жената, която се връща” не достига глъбината на първия, чувството е някак неизяснено и не така завладяващо за нас, които сме откърмени и разглезени с бисерните любовни стихове на Яворов и Дебелянов, но и тук откриваме поезията:

Потърси ме чак когато

от полето, от нас ненагазено,

отлети и последният щъркел,

щом врабчето изпие от локвата

и последната глътчица слънце.

Читателят открива голямата любов във вика – стон „Искам да мога без теб”.

В „Една октава тишина”пейзажът е одухотворен, поетичен и облян от слънце, което „още диша тежко и още зимата боли”. Дали това е пейзаж, или човек, разпнат между надеждите и страха:

Пролае куче. Падне цвят

от песнопойните дръвчета,

а старото гнездо във тях

събира слънчеви монети,

с които да си купи пак

пера и пух от нови птици

и песни, и притулен страх

в нощта от котките – стръвници.

Разбира се, нийде не се е чуло и видяло бард без социална лирика. За какво ли ни е „Фонтан в дъжда”? Звучи наистина нелепо, особено за кметовете и прагматиците. Но приседнал там, в ниското, откъдето се виждат всички хълмове и върхове, единствено „човекът – куче” ще види дъгата и ще я гледа влюбено, защото има сетива за красотата. Може би той носи простичкото име „Иван Петров”. Иван Петров – това съм аз, дето вече съм схванала истината, че „животът … убива по-добре от всяко пушене”. И аз съм българче. Обичам. Това си и ти – човекът от народа, обикновеният, който, притиснат от живота, смътно осъзнава, че:

…малкият живот се търколи,

а трябваше да има още нещо…

А трябваше да бъде по-така…

Ние – пчели под снега, сънуващи златни кошери …

Пламен Сивов е юрист по образование и професия, публицист, преводач, редактор, автор на портала „Православие БГ”, носител на награди за поезия и музика. Награди, напълно заслужени, защото той наистина е поет. Стиховете му са изпълнени с неочаквани богати метафори и синестезии, които няма да посочваме, защото те са на всяка страница, във всяка строфа и във всеки стих и защото читателят ги е усетил. Класическа архитектоника и ритмика се редуват с бял, свободен стих, от който, въпреки дисонансите, се ражда песен. Но най-вече те събуждат атавистичен порив към вярата, без която не можем и от която сме вековно разлъчени. Поезията има много лица. Едно от тях е християнската (но не и дидактична) поезия на Пламен Сивов. Тя ражда жаждата да отпием от извора. А в личен план ще цитирам поета разбойник Франсоа Вийон: До извора умирам аз от жажда.

Красимира Василева