След зимното преминаване на Балкана от руските войски ордите на Сюлейман паша бягат на юг. Драгуните на ген. Дандевил са по петите им. Тръпне смълчано Панагюрище – едновременно радостно и изплашено. Достига слух за боеве при село Мечка.

Месец декември 1877 година. Сняг покрива Средна гора и малкото градче. Студът е прибрал хората по домовете им. Проехтява камбанен звън. Панагюрци трепват – идват освободителите. Откъм село Мечка се задава войскова част. Това е 34-ти донски казашки полк. Начело с капитан Константин Александрович Галперт – ескадронен командир. На тълпи панагюрци излизат да посрещнат братушкитте. Следват възторжени викове, прегръдки, радостни сълзи. Силно впечатление на посрещачите правят оръжието и униформите на войниците.

Генерал Дандевил

Сред посрещачите на горната чаршия е и 13-годишният Никола Михлюзов. Той с възхищение гледа руските войници, доближава се до тях, докосва пушките, сабите, дрехите им, гали уморените коне. Капитан Галперт съзира момчето, което поразително прилича на неговия син, оставен в далечния Новочеркаск. Отива при него и го заговаря. В следващите дни момчето е непрекъснато сред войниците. Прави им услуги, сприятелява се с тях. Капитанът – комендант на града разбира, че момчето е без баща, че е било чиракв Пловдив, че знае говоримо турски език и решава да го вземе със себе си. Разговаря с майката и момчето. Трудно майката решава да се раздели с детето си, но тя вярва на капитана и дава съгласието си. И скоро Никола застава пред майка си с униформа на донски казак. А после тръгва с ескадрона на Галперт на юг, в преследване на поробителите. От 23 януари до 3 март 1878 година Никола върви редом с руските войници и с тях стига до Сан Стефано. През това време полковият лекар се занимава с него и го учи да пише и чете на руски.

След сключването на Примирието капитан Галперт отвежда Никола със себе си в Русия. Около два месеца момчето живее и учи в семейството на капитана, заедно с неговия син. Междувременно Александър ІІ – руският император, извиква капитан Галперт в Петербург и го прави свой адютант. Капитанът се премества заедно със семейството си в столицата и взема и Никола със себе си. Наема му частен учител по руски език, за да го подготви за влизане във военното училище. След завършване на същото Никола Михлюзов се връща в България. Става офицер – артилерист и работи в Асеновград, Шумен, Силистра и Пловдив. Огорчен е от отношението на Стамболовото правителство, което недолюбва офицерите – русофили.

Когато посещава Панагюрище, за да види близките си, вече като офицер – артилерист, се интересува от въстанието, от действието на панагюрските черешови топчета и техните снаряди от топузи, любопитно му е да разбере как въстаниците със своите кремъклийки, ловджийски пушки и пищови са се сражавали с редовната турска войска, въоръжена с последната тогавашна техника. Намира и се среща с въстаници като: Найден Дринов, Искрьо Мачев, Филип Щърбанов, Кръстьо Гешанов, Павел Хаджисимеонов, Стоил Финджеков и др., които показват местата на сраженията. Така по – по късно се появява и книгата му „Априлското въстание и борбите на българския народ за освобождение”, издадена през 1934 година.

През 1905 година отново заминава за Петербург, за да учи във висшата артилерийска школа. Като член на Поборническо – опълченския комитет „Цар Освободител Александър ІІ” с председател Стоян Заимов. Получава поръчение да се срещне с руския император и с негово разрешение да събере всички реликви от войната, необходими за уреждане на музеите в Плевен. Това той прави с помощта на своя благодетел капитан Галперт, на граф Игнатиев и генералите Столетов и Паренсов. Цяла влакова композиция тръгва за Одеса с руски и пленени турски оръдия, щикове, пушки , униформи и предмети от времето на военните действия. От Одеса – на кораб до Варна тези реликви пристигат в България.

Трогнат от признателността на българите, императорът подарява на Никола Михлюзов златна табакера с руския герб, обсипан с брилянти и с надпис: „На Н. М.от Ал. ІІ”. Сега тази табакера с пази в пловдивския музей.
Никола Михлюзов взема участие и в последвалите войни на България, до 1918 година. Раняван е и е награждаван с военни отличия.

Никола Михлюзов достига до чин полковник и развива широка обществено – полезна дейност. Автор е и на няколко книги, измежду които: „Руско – турската освободителна война”, „Априлското въстание”, „Българската армия”, „Освобождение и признателност”.

От руското военно командване той е награден с бронзов орден за участието си във войната.

Признат е за най-малкия български опълченец.

Лушка Караянева