Днес, 9 февруари, от 08.00 ч. в храма „Св. св. Кирил и Методий“ в село Байлово беше отслужена Архиерейска Света Литургия и панахида по повод една година от смъртта на дядо Добре (такова е истинското му име, но повечето хора го наричат Добри). Беловласият старец наричан от народа „светецът от село Байлово“ завърши земния си път преди почти точно година – на 13 февруари 2018 г.

Последните си няколко години дядо Добри прекара в Кремиковския манастир, където и почина. Погребан бе в двора на църквата „Св. св. Кирил и Методий“, в родното му село Байлово – точно до постройката, в която живееше в края на живота си. На погребението му, състояло се на 15 февруари 2018 г., присъства патриарх Неофит, както и десетки свещеници и стотици миряни от цялата страна.

Къщичката, в която живееше дядо Добри

Дядо Добри живя в крайна бедност, а всички пари, които събираше даряваше на български православни храмове. Той е и най-големият дарител на храм-паметник „Александър Невски“ със сумата от 37 500 лв. събрана от него.

Преди няколко години екип на „Време“ се срещна с него. Тази среща ни вдъхнови да създадем едно кратко филмче, а също и страница във вестника.

Спомням си първата си с среща с дядо Добри (Добре Добрев е истинското му име). Беше преди около 15 години. Пътувах с автобуса за София през Белица, нарамил със себе си папка с рисунки. Времето беше топло и автобусът спираше за почивка в едно от селата по пътя. От предишното село се бе качил и дядо Добри. Направи ми невероятно впечатление – като, че бе излязъл от някакъв филм. Беше облечен с вълнена абичка, потури, калпак. Бялата брада и коса завършваха портрета на един образ, който съзнанието ми отказваше да приеме като част от този свят. Спомням си още, че една жена пътуваща с малката си дъщеря в автобуса, си бяха купили сладолед, докато автобусът почиваше. Поднесоха фунийка и на белоснежния старец. След това автобусът приръмжа с дизеловия си двигател и продължи пътя си към столицата.
Години след това вече целенасочено бяхме решили да го посетим в къщичката му в село Байлово. Ей, така, първосигнално и без подготовка. Беше началото на януари, но нямаше сняг. Пристигнахме в Байлово, намерихме селската църквица, в чийто двор беше и къщичката, в която живееше дядо Добри. Лек скреж беше покрил клонките на дърветата и керемидите. През прозорчето се виждаше как бе надвесен над Евангелието, носът му почти опираше в листите. Повикахме го няколко пъти. Той открехна дървената вратичка и излезе. Каза ни няколко думи. По детски чист, необикновен в своята обикновеност. Той остави дълбок спомен в нас. Малко след това направихме едно кратко филмче с част от думите, които ни каза тогава.
След това още веднъж го виждах в катедралния храм „Александър Невски“ в София. „Отдаден на тихата си мисия“ – както каза за него Горан Благоев в едно от предаванията си. Скромният дядо всъщност е най-големият дарител на този храм, а и на много други в страната. Той събираше милостиня не за себе си, а за Божиите домове – изоставени църкви, запустели манастири …
Сигурен съм, че почти всеки, който се е докоснал или само е чул за дядо Добри не ще остане безразличен. Той бе гост в нашия свят, за да ни даде пример, за да ни научи как да бъдем Човеци.
Сигурен съм, че в най-новата история на България няма да има човек, за когото да скърбят толкова хора, колкото за дядо Добри. Няма и да има скоро …