Има отчаяно смели хора. Има търсачи на нови земи и пътища. Те преброждат континенти, прекосяват океани, скитат, търсят, откриват… или загиват. Един от тях е българският пътешественик, ловец и изследовател на Африка Никола Павлов Делирадев, кръстосвал платата и пустините на Етиопия и оставил 55 години от своя живот под етиопското слънце. Етиопия означава „страна на обгорените от слънцето“. Предишното й име е Абисиния.

Роден е на 16 юни 1881 година в Панагюрище. Израснал сред пасища и дъбрави, той броди из дебрите на Средна гора и се прославя като много добър ловец. Неизвестното в света обаче го привлича. Чете пътеписи, географски описания, героични книги и мечтае за далечни пътища. Като младеж се улича от социалистическата идея и допи се свързва с френската компартия и нейния орган вестник „Юманите“, но впоследствие забравя за политическите си пристрастия.

Делви за талла, носени и в поход

На 24-годишна възраст по покана на двама приятели без средства и подготовка тръгва за Африка. Остава цяла година в Египет. Тук работи в италианско предприятие, за да събере пари и да замине за Етиопия – загадъчната страна на слоновете и златото. През 1906 г. е на работа в руската легация в Адис Абеба. Помага на архитекти в строителните работи и служи като надзирател на местните работници. Бързо научава техния език, а през свободното си време ходи на лов.

Пред 1910 година е включен в състава на голяма експедиция, която заминава в новоприсъединената към Етиопия област Абигар. Тук още е съществувало робството. Покорените и пленените по време на война, чрез засада и нападение пътници, били превърнати в роби и били продавани по пазарите на страната, в Судан или Арабия. Търговията с роби се извършвала тайно дори и през 1910 година. В Абигар Никола Делирадев е назначен за управител заедно с приятеля си руснак – Иван Филаретович Бабичев.

През 1915 година в руската легация се запознава с латвийката Алвина Яновна Мазайе. Тя била пристигнала тук със семейството на руския консул. В Никола Делирадев тя вижда мъж – рицар, силен, свободен, искрен и доброжелателен. Алвина се грижи за домакинството и работи в руска болница в Адис Абеба. Притежава богат интелект, владее пет езика и оставя за пребиваването им в Етиопия записки, написани искрено и емоционално. В Етиопия се раждат и тримата им синове. Това са Павел, Иван и Георги, когото наричали Юри. Още невръстни ги изпращат в България, при майката на Никола Делирадев – баба Ненка, за да учат в българско училище.

Момиче от Огаден

Семейството си премества в село Дадер, където Никола е представител на чуждестранни търговски фирми за износ на кафе и кожи.. Работи в белгийската плантация за кафе в провинция Аруси, а преди итало – етиопската война е назначен за директор в императорската ферма в Бишофту. Сближава се с етиопските императори Менелик II и Хайле Селасие. Предлаганото му от тях етиопско поданство той не приема. Въпреки това Никола Делирадев е обичал народа на Етиопия, изучавал е новите нрави и особености. За тази страна той написва най-интересната книга от книгите за Африка, както и романтиката на своя живот. Това е книгата „Последният ми лов на слонове“., издадена през 1967 година, след неговата смърт от издателство „Народна младеж“. Още през 1930 година той издава стихосбирката си „Под палещите лъчи на африканското слънце“, както и много пътеписи, скици и още стихове. Стихосбирката е с посвещение „На жена ми Лина“.

Известно време организира малки кервани и предприема пътешествия из страната. Има славата на много смел ловец и добива невероятна популярност. Убива повече от 100 слона, голям брой леопарди, лъвове, хипопотами, много газели, щрауси и редица редки птици. От кожите и рогата на дивеча прави интересни сбирки. Част от експонатите подарява на софийския природо – научен музей, както и събрания етнографски материал. Други дарява на музея в Панагюрище.

През 2001 година по случай 120 годишнината от рождението на Никола Делирадев в Панагюрище беше организирана голяма изложба с негови ловни трофеи, оръжие и фотодокументи и неговият син Юри, живущ в Пазарджик, подари на панагюрския природо – научен музей нови трофеи и оръжия на етиопци.

През всичките години, прекарани в Етиопия, Никола Делирадев е снимал. Неговият фотоапарат е бил винаги със сложен негатив и е бил носен навсякъде заедно с оръжието за лов. Така са направени много интересни снимки. Неговият фотоархив представлява хронология на живото в Етиопия от 1906 до 1960 година.

Макар и далеч от България любовта към родното огнище никога не го е напускала. През 1950 година мисли да се върне в България и пише на братовчед си Павел Делирадев: „Здрав съм и мога още да работя, но вече искам да се върна в родината“. Но поради административни пречки това завръщане се забавя цели 10 години.

Вече белобрад старец, уморен от странствания и напрегнати преживявания, през 1960 година той се връща в България, за да се порадва на родината си и на тримата си сина. За последен път излиза на чардака в бащината си къща на 6 септември 1961 година. На мястото й днес се намира ресторант „Старата къща“, на ул. „Дринча“.

Павел Делирадев умира в Панагюрище само ден преди да навърши 80 години.

Сред многото народи от всички кътчета на земята са живеели българи, но малко от тях са оставили такава ярка диря за себе си и за народа – домакин.

Откъс от книгата „Последният ми лов на слонове“:

„Слоновете ще избягат. Тази мисъл ми действа като детонатор. Тласка ме напред. Сърцето ми ще се пръсне. Ще падна или ще победя. Друг път няма. Борбата е страшна. Пустинята пак поставя прегради, дере ме с шиповете си, иска кръвта ми. Борбата се разгръща, звучи с огромна сила в цялото ми тяло, във всяка клетка. Тази музика на съпротивата, на героичните дела ме възвисява, удвоява силите ми. Зная, че всяка канара, всеки сипей, всеки камък, всеки бодил ще ме спъват, катурват, убождат, измъчват. Зная и съм горд.
Пламтя и крача. Нека се развихря тази борба. Нека моята гибел бъде тържественият й край. Когато ме тъпчат разярените слонове, ще чувам музика, хубава и героична музика“.

Лушка Караянева