По повод 180 години от рождението на Нешо Бончев

Борбите на българската народност за свободна държава и национално освобождение са тясно свързани с имената на видни личности, които остават завинаги в съзнанието на бъдещите поколения. Един от тях е Нешо Бончев – личност високообразована, с широка култура, голяма ерудиция и солидни познания в областта на литературата на различни народи. Той е истинският родоначалник на българската литературна критика в зората на нашето освобождение.

Роден е в Панагюрище на 2 януари 1839 година в бедно еснафско семейство. На 4-годишна възраст остава без баща. Тръгва на училище, показва интерес към знанието, което не остава незабелязано от учителите му. Майката, останала рано вдовица, с 4 деца на ръце, последното родено след смъртта на бащата, го спира от училище и го дава чирак. Благодарение на настоятелното искане от страна на училището, той получава помощ и подкрепа и продължава образованието си. На 16 годишна възраст заедно с приятеля си Марин Дринов стават помощник учители. По време на 3-годишното си учителстване те започват да събират и записват народни песни, поговорки и приказки. А били само на 17-18-годишни.

Това е епохата, когато църковната борба навлиза в своята решителна фаза. България от Силистра до Охрид и от Пирот до Цариград се тресе от волята на българина да има собствена църковна йерархия и да слуша Божието слово на чужд език. Епоха, в която сред българския народ пламва устремът за просвета. Когато килийното училище и даскалът – абаджия отстъпват място на модерни училища по габровски образец и на учители с култура, познания и педагогически усет – като Ботьо Петков, Найден Геров, Добри Чинтулов, Атанас Чолаков и др. Списания, вестници, учебници и художествена литература почват да запълват необходимостта от тях.

В тази епоха идеята за политическа свобода става реалност, насочвана от гения и волята на Раковски.

Това е времето на упадъка на турската империя. Време на реформите на султан Махмуд ІІ и неговия наследник Абдул Меджит. Време, когато семето, хвърлено от прозрението на Атонския монах Паисий дава плодове.

Политическата църковна и просветна борба имат една цел – освобождение на България. Всичко това несъмнено влияе върху Бончевия мироглед. Панагюрище вече е просветен център, който след 30 години по-късно става революционно огнище на всенародния Априлски бунт от 1876 година.

Икономическият растеж на панагюрци през първата половина на 19 век, честите им пътувания из империята и на Запад създават благоприятна почва за духовното издигане на града. В такава атмосфера расте Бончев. Двама просветени и ентусиазирани от народното дело мъже са негови учители. Това са Атанас Чолаков и Йордан Ненов.

Нешо Бончев имал щастието да бъде покровителстван от Йордан Ненов, който го приютил в дома си. В този дом Бончев се запознал с тогавашната българска литература. Нено притежавал най-голямата домашна библиотека. Непосредственият контакт на учител с ученик оформя Бончев като личност и мироглед.

През 1858 година двамата будни младежи – Нешо Бончев и Марин Дринов, благодарение на голямото си ученолюбие и помощта на панагюрската община продължават обучението си в Русия. Заминават за Киев. Тук Бончев завършва Киевската духовна семинария. Постъпва в историко – филологическия факултет на Московския университет и става учител в Първа московска гимназия по старогръцки език. Овладява богатото наследство на руската класическа литература и златния фонд на световната литература. Даровитият литератор стъпва на книжовното поприще едва през 1870 година. В Бончевите статии, в писмата от дневника му могат да бъдат прочетени идеите и борбите от цяла една епоха.

Бончев има свое виждане за пътя на борбата за освобождение на Отечеството. Той не принадлежи нито на „цариградските”, нито на „букурещките” българи. Той вижда Възраждането в неговата цялост. Нито за миг не изключва революционната борба, но е против лозунга: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата!” Той смята, че свободата иска екзарх и Караджата.

В Русия Бончев се запознава с идеите и трудовете на Добролюбов, Писарев, Чернишевски, които представляват магнитна сила не само за руската интелигенция, но и за част от българската емиграция. Той обаче остава верен на своя народ. Според него свободата ще дойде, когато целият български народ бъде убеден в необходимостта от борбата и саможертвата. А, за да стане това, той вижда само един единствен път – духовното издигане на българския народ.

Любовта на Бончев към България и българите се вижда в писмата му, в делата му и в радостта, която изпитва, когато се среща с българолюбци като Васил Чолаков, които работят за просветата и свободата на България.
Нешо Бончев става член на Българското книжовно дружество в Браила и сътрудничи на издаваното от дружеството списание.

Познаващ нуждите на своя народ Бончев се заема да очертае правилния път на българското образование. За него училището е място, където се създават личности, които, влезли веднага в живота ще бъдат полезни за себе си и обществото. Той пръв съзнава необходимостта от откриване на професионални училища. Специално внимание отделя на подготовката на учениците в класическите гимназии, където трябва да се подготвят бъдещите специалисти в областта на естествознанието, математиката, филологията и медицината, както и личности, завършили чужди университети. Набляга на въпроса за подготовката на учителски кадри. За Бончев изкуството и литературата са огледало на живота на даден народ. Печата статии на страниците на „Периодическо списание”, издавано в Браила, по проблемите на българската литература, също за образованието, както и за исторически и културни въпроси. Неговото има се среща често на страниците на списание „Читалище”, вестник „Македония”, сп. „Български книжици”, сп. „Братски труд” и др. Най-меродавно е неговото име сред българските литературни критици, наред с имената на Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев и Христо Ботев. Сам той превежда Омир, Гогол, Шилер. Непримирим е към посредственото в литературата.

В борбата за духовно възраждане на българския народ той надхвърля границите на просветата, като подчертава положителното и остава верен на изискванията на времето.
Критикува безпощадно бездарните преводачи, както и редакторите на списание „Читалище” за злополучния превод на Омировата „Илиада” от Григор Пърличев, когото нарича бездарен преводач. И сам прави образцов превод на първа глава от поемата, ненадминат и до днес по своята поетична прелест. Това накарало Пърличев да се откаже завинаги от преводачеството. Във връзка с превода на Пърличев, Бончев казва: ”Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти”.
Като отличен преводач Нешо Бончев познавал много добре богатството и хубостите на своя майчин език и езиците, от които е превеждал.

Той с право може да се нарича изразител на духовната българска мисъл през 19 век. Това право му признава и Ботев.

При посещението в България Бончев продължава да събира народни песни и обичаи, както и различни литературни и исторически документи. Някои от тези песни са поместени в сборника на братя Миладинови, други са изпратени до брат му Петко в Цариград за обнародване в списание „Български книжици”, други в сп. „Братски труд” в Москва, както и в „Знаме” на Любен Каравелов.

Нешо Бончев оставя голямо литературно наследство. Но и малкото му по обем творчество показва, че в българската литература се е появил даровит литературен критик.
В Русия Бончев престоява 20 години – до края на живота си. Тук получава богата култура, тук се появяват неговите наклонности и дарби. Той е искрен патриот, човек с голяма гражданска доблест, смелост и темперамент.

Прекарал втората половина от живота си в Русия, в тази гостоприемна чужда страна, Бончев става стожер на българската емиграция там. Ето какво казва за неговото морално въздействие върху сънародниците му неговият най-близък приятел Марин Дринов: „С особена обич и почит се отнасяха към него московските българи и българчета, които често го спохождаха, за да стоплят душите си с неговата умна и сладка реч”.
Като човек Нешо Бончев е имал благородна душа и любящо сърце. Обичал е добрите, чистите хора, какъвто той сам е бил.

Когато Русия започва Руско-турската война от 1877-1878 година тежко болният Бончев в силната си любов към Отечеството съветвал българските студенти в Москва да се включат във военните действия за освобождението на България. Следял с вълнение настъплението на руските войски и го отбелязвал по картата с малки знаменца.

В края на януари 1878 година, предчувствайки края на живота си, Бончев пише своето завещание. Раздава библиотеката си на свои ученици, като разделя книги и 1000 рубли за училището и читалището в Панагюрище.
Нишката на неговия живот прекъсва на 17 февруари 1878 година. Умира в Москва, в ръце с Иречековата история на българите.

Лушка Караянева