85 години от откриването на монумента

Няколко десетилетия е трябвало да минат, за да се осъществи идеята за изграждането на паметник на връх Шипка, увековечаващ епичните боеве, водени от руските воини и българските опълченци срещу ордите на Сюлейман паша. Спирането на турската армия на прохода Шипка решавало изхода на войната.

Сред ред отлагания започнало изграждането на паметника през 1926 година. Строежът бил започнат от Илия Мъглов, но след две години работниците му се разбягали, поради трудните атмосферни условия, липсата на път и трудностите по изкачването на строителните материали до върха. Не се намирал майстор да продължи строежа. Комитетът по изграждането на паметника неколкократно обявявал на търг продължението му, но кандидати не се намирали. Оказало се, че двама от комитета – инж. Данчев и архитект Заеков, познават подходящ строител, с когото и преди били работили. И били категорични, че само Пеньо Атанасов може да го направи.

Двадесет и шест годишният майстор Пеньо Атанасов е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговишко, в семейството на преселници от Габрово. Още 15-годишен Пеньо помагал на баща си, който вдигал къщи с Кольо Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. На предложението да продължи строежа се съгласил майсторът от Дралфа, като мислил, че строежът е в село Шипка, но не и на върха със същото име.

През месец април 1928 г. с хора от комитета, качени на катъри поемат към върха, и какво вижда младия майстор: Паметникът само до костницата изкаран и отгоре само една бетонна плоча, армирана с желязо, а горе на върха – студ и силен вятър. Започнал Пеньо да се колебае, да мисли как да откаже. Разбирал защо предишните строители са напуснали започнатия строеж. Разбрал колебанието му – касиерът на комитета Киров влиза в един окоп, целува тревата и плаче. Като видял 75-годишния опълченец, с брада до сред гърдите как се тревожи, Пеньо се приближил към него, а опълченецът се изправил, прегърнал младия майстор и му казал: „Майсторче, виждам, че си млад и имат доверие в теб. Земи го да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В този окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България …“ И в този момент строителят си казва: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя!“

Слезли в село Шипка и сключили договора. После Пеньо заминал за Варна да си вземе работниците. Излезли на върха привечер. Набрали папрат, легнали и се завили с чергите. А на сутринта, било 28 май, осъмнали затрупани с прах и дребни камъни. Изплашили се работниците и тръгнали да се връщат. Не помогнали никакви молби. Дори и тази: „Момчета, нали сега България към нас ще гледа! Бива ли да се отказваме?“ Останал сам. Слязъл пак в Габрово и намерил 14 каменоделци. Било съботен ден. От строителния комитет му били дали 20 хиляди лева за заплати на работниците. Раздал им той по 500 лв. аванс, без никакви разписки. Разбрали се, че в понеделник трябва да са на върха, Удържали на думата си.

През следващите 3 години е носил десетки хиляди лева за заплати, без един лев някой да открадне.

Започнали да вадят и дялат камъни, път се захванали да правят, но трудностите край нямали. От Севлиево купил два чифта биволи с железни коли. Животни и хора правели невъзможното и го постигали. Пясък карали от Мъглиж и Енина с каруци, а от там към върха – със сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Пътеките били заличени от ерозията. Дошли доброволци от Шипка и Мъглиж, път да правят.

Три години Пеньо Атанасов и хората му не отстъпвали пред трудностите и издигали паметника.

Тежкото изпитание до край издържали: Кънчо Кавърков от Шипка, който бил майстор на ваденето на камъни; Иван от Панагюрище, който си загубил обувките, когато го гонела мечка-стръвница; каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци; братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала. Най-възрастен бил 75-годишният Христо Минев от Шипка, който навремето превел руските войски през Балкана, а на строежа клепел длетата и шилата. Най-младият, едва 15-годишен бил Иван Минев от Дралфа. С магаренцето Върбана носел вода за пиене в една бъчонка. Водата за строежа карал със столитрова бъчва и чифт волове Стефан от село Шипка. Една нощ магаренцето се отвързало и изяло не само хляба на работниците, но опитало и от чертежите на паметника. После пък мечка-стръвница изяла магаренцето.

Ежедневието на строителите било съпроводено не само от трудности, но и от мигове на страх и гордост едновременно. Върхът бил обсеян с куршуми и гюлета, виждали се полузарити кости и черепи. Работниците ги събирали и ги полагали в костницата на паметника. Трудът на тези хора бил равен на подвиг, работейки при такива тежки условия, за да увековечат святото дело на загиналите тук български опълченци и руски войници.

Поради студа и силните ветрове се работело от месец април до края на месец октомври.

Много често, започвайки работа по слънце, след малко потъвали в облаци, после гръмотевици и светкавици продънвали земята, а край тях ветровете си давали среща.

Вадели камъни от 10 метра дълбочина и ги вдигали с валяци и въжета. С примитивна техника излизали срещу планината и я побеждавали със силния си дух. Някои от тях не издържали и напускали строежа. Майстор Пеньо Атанасов – оставал.

По план паметникът е трябвало да бъде издигнат на Орлово гнездо, на мястото на най-тежките и жестоки боеве за Шипченския проход. За да бъдат запазени скалите като историческа светиня за строителството е избрана съседната височина – връх Шипка, тогава Свети Никола. По проект бронзовият лъв е трябвало да бъде поставен върху паметника. Впоследствие е решено той да бъде преместен върху корниза над главния вход, за да се вижда по-добре.

Паметникът бил завършен през месец ноември 1930 г. Официалното му откриване станало на 26 август 1934 г. от цар Борис III. Пеньо завел баща си на откриването. Върхът – почернял от хора, а до паметника се наредили големците. Наоколо войници, поставени на пост. Искат специални пропуски, но макар и поканен, майсторът, сътворил паметника – нямал пропуск. Гледал отстрани. Имало речи, раздавали се награди. За строителите не станало и дума. След това официалните лица седнали на трапезата. Когато тържеството приключило, а хората и охраната слезли от паметника, Пеньо се доближил до него, погледнал го и огорчен се върнал. Цели 30 години след това той не стъпил на Шипка.

Майсторът на паметника Пеньо Атанасов бил изключително скромен човек. Десетки години след откриването на паметника дори неговите съселяни не знаели, че този монумент е негово дело. През 1968 г. двама негови земляци от село Дралфа били на екскурзия на връх Шипка и от беседата на екскурзовода разбрали кой е строителят.

Минали години. Пеньо Атанасов станал прочут майстор. Градил мостове и църкви, язовири и фабрики. Работил много, но си останал честен и скромен човек.

През 1973 г., без оповестяване получил „народен орден на труда“ – бронзов, а през 1975 г. – златна значка „Кольо Фичето“.

Строителят на паметника на връх Шипка умира през 1987 г., на 85-годишна възраст в гр. Попово.

И днес, всеки българин, изкачвайки 890-те стъпала до върха неминуемо си спомня думите на поета:

„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като некой ек
от урва на урва и от век на век!“

Лушка Караянева