За Мартин Спасов не може да се пише протоколно. И не защото е явление в съвременната българска поезия, не защото е рядък талант в редиците на мъжката лирика изобщо, а защото поезията му има едно забележително качество – сияе. Сияе като след дълго обитавана тъмнина. В нея така свикваш с плътността, с оттенъците ѝ, с нюансите, че след това си способен да забелязваш дори в бегли полусенки първо светлината. И това съвсем не е до умение, а до интуиция. Мартин Спасов може точно това – да ни свърже с нас самите и да ни покаже по един забележителен начин колко красиво сияе тъмното… когато в него има любов, много любов. Дори дълго след нея. Ето това вече е сериозно основание да се излезе извън рамките на всеки един протокол – и представа – изобщо.

Да, в България има достатъчно силни мъжки гласове в поезията. Но тези гласове са силни по една-единствена причина – не шумят излишно. Налагат се тихо, но категорично, с мощ, присъща само на истинския мъж. Точно такава е поезията на Мартин Спасов – по мъжки ярка и завладяваща, в която болката като задължителен елемент на поезията изобщо, превзема първо сърцето. И парадоксално, но е милувката по ръба му, не разкъсващото олово. Умишлено не казвам белег, защото ръбът е нещо различно. Белегът е следата от рана, по която можеш да се върнеш към болката, но вече нов. Да я докосваш с милост. Ръбът е нещо различно – възвишение е. В едно свое стихотворение Мартин има една красива метафора, която ще цитирам тук – „Върху сърцето ми – могила“. Ръбът върху сърцето е могилата му. А пред нея се застава само без думи – така е достойното. Така позволяваш само мълчанието ти я докосва. Защото е паметта на болката, пътят на болката. Връх, който катериш сам. Сиянието ѝ. Така ти самият ставаш връх. Една болка сияе, когато пречиства. Когато вървиш напред, благодарение на нея. Когато омекотява душата ти. Така се влиза (и остава) в поезията на Мартин – сияейки, мълчаливо и с всичките си сърдечни ръбове-могили. И се тръгва от нея само с милувка за тях.
Няма да ви копирам биографията на Мартин тук. Онова, което ще направя, е да ви отговоря на въпроса не кой е Мартин Спасов, а какво е.

Ако отворите на произволна страница негова книга, ще останете изумени от едно характерно качество на стихотворенията му – ставате зависими от тях. Ще продължавате да четете страница след страница, безспирно – като гладни животинчета, намерили храна след дълга, много дълга липса. Виждали ли сте такова животинче някога? Виждали ли сте смесицата от радост, тъга и страх в очите му точно тогава? Искало ви се е да го приласкаете, нали? Вярвам ви. Защото точно такъв е ефектът от поезията на Мартин – като дълго чакана ласка е. Ласка към най-ценното – към себе си. Към животинчето във вас, което е жадувало любов, което я е търсило тихо и упорито, което е посрещало в най-топлите си обятия радостно любовта и е оставало с тъгата по нея само в погледа… след нея. И което не е драскало по нея, не е виело от болка и страх, не е скимтяло безсилно, не е погубвало красотата на присъствието ѝ с претенцията за вечност.

Ако припознахте себе си в това животинче, значи сте готови да пристъпите и да влезете в поезията на Мартин. За да откриете там забележителната му душа, редом със своята собствена.

Ще я откриете по внушителното сияние, което оставят думите му дълго след прочита им. Сияние от болката, която така свети, че ви се иска да се слеете с нея, за да засветите, заедно. Сияние от висотата на мъжко достойнство, което няма начин да не усетите като милувка, мъжка милувка – сигурна и категорична. От онази крайно нужна и така дефицитна наоколо дума чест. Сияние от грижливо вплетени в думите спомени за любимите далечни. Сияние, което само тъгата може да създаде около образа на липсата. Сияние от тъга, мъжка тъга – сурова и ласкава едновременно.

Това е поезията на Мартин – приковаваща с категоричността на неизбежното. Но същевременно – мека като снопчето светлина, което е винаги живо в сърцето ни. Там, на дъното му. И Мартин неповторимо ни напомня, че в най-дълбокото е най-светлата ни част. А като истински мъж може да го направи само по най-мъжкия начин – докосвайки ръбовете му с милувката на поезията си. Всичко друго е имитация на мъжество – евтина и лесно достъпна. Мъжът, истинският мъж, умее да помилва така, че да засияеш. И по това ще различите поезията на Мартин от останалата наоколо. Не е нужно повече от това да прочетете само едно негово стихотворение, за да разберете – не сте сами. Вселената ви е изпратила някой, който да блещука наоколо, докато ви е най-непрогледно.

Някои ще нарекат това сълза. Други ще го нарекат споделеност, емпатия. Трети – поезия от най-висша степен. Четвърти – душа. Аз ще го нарека Мартин.

Елате и чуйте тази поезия, уважаеми дами и господа. И ще се уверите, че мъжкото мълчание може да бъде много ярко. Някои пишат, докато търсят светлината – в себе си и навън. Други само мълчат светло.

Мартин мълчаливо пише. Поезия.

Докато, светейки, милва с нея.

Мартин Спасов ще бъде гост на „Арт клуб „Асарел“ и на жителите на гр.Панагюрище и ще представи своята нова книга „Приятелят, когото нямам“ на 17.10.2019 г. от 17:30 часа в Историческия музей, гр. Панагюрище – само ден след официалната премиера в гр. София.

А на 18.10.2019 г. той ще се срещне с ученици от Професионалната гимназия по индустриални технологии, мениджмънт и туризъм. Ще си говори с тях, честно и чисто, за смелостта да се откриват. Ще откриват, заедно, света и себе си за час – по инициативата на „Асарел-Медет“ АД „Да бъдем в час за час“.

И знаете ли – лекичко ще завиждам, че не съм мъж.

Защото сигурно ще се разплача, по женски, от хубавото около тях и в тях – след Мартин.

Но какво пък – нека е така.

Защото, когато плачем, сме най-чистите. И защото сълзите са печатът на душата ни, свещеното доказателство, че я има.

И че свети(м).

Очакваме ви!
Входът е свободен!

© Текст: Дарина Дечева

ПРИЯТЕЛЯТ, КОГОТО НЯМАМ!
МАРТИН СПАСОВ

Приятелят, когото нямам,
върви изправен след потопа.
С ожулена тъга и рамо
разбира – болката е допир.

Разкървавените си нощи
лекува с прочит на псалтира.
Но след това отрича Господ.
И знае – любовта умира.

Когато пие, плакне зими,
дошли разкаляни и груби.
Единственият му поминък
са думи, топли като губер.

Кого ще стоплят? Мен – едва ли.
Не чувам нищо след потопа.
Със него всичко сме познали.
Но само той позна живота.

Приятелят, когото нямам,
не каза нищо на раздяла.
И уж си тръгна, но остана
в напуканото огледало.

***
Отучих тишината да боли
и ням щурец в ухото ми засвири.
Сърцето ми е глупав пилигрим –
пътува и се кланя на кумири.
Напълних самовара с липов цвят
и гледах как потича щедростта му.
Помислих си: „Приятел без ръка
е по-добре, отколкото без рамо”.
На чашата ми кацна гълъб син
и тихо в аромата се удави.
Сърцето е наивен пилигрим.
Разбра, че няма път.
Но продължава.

***
Върху сърцето ми – могила.
А никого не съм погребвал.
Животът смисъла разстила
и аз го разпознавам в тебе.
Обичам те. Така познато.
Така клиширано и тъпо.
Ала клише е всяко лято,
но ти го чакаш да настъпи.
И то настъпва, но с копито
върху илюзии и рани.
Сърцето ми тупти разбито.
Но цяло ли е – ще престане.
Навярно ще е нужна сила
за този миг заупокоен.
Върху сърцето ми – могила.
И вече зная за какво е.

***
Аз съм тежък парфюм,
изветрял сред полето.
Тишината е шум,
който ражда поети.
Аз съм крехка трева,
но не ставам пътека.
Любовта е товар.
Щом го носиш, е леко.
Аз съм спукан рапан
и заеквам вълните.
Всеки, който е сам,
го разбира в тълпите.
Аз съм хладка вода,
неразтворила чая.
Няма скрит катинар
в незаключена стая.
Аз съм благ атеист,
построил катедрала.
Всеки поглед е чист,
щом душата е бяла.
Аз съм паднал орел,
неразлюбил небето.
Ако нещо си взел,
то от друг е отнето.
Аз съм много неща:
кисел сняг, сладък пъпеш,
езеро от цветя,
във което се къпеш.
Но последно бях праг
към отворена къща.
Ала ти не разбра.
И от мене се връщаш.