Олантайтамбо (Ollantaytambo) е древен град, разположен на 60 км северозападно от Куско в Перу. Районът е богат на многобройни развалини от древни постройки, някои от които са изградени от огромни по размери и тегло каменни блокове, чиято перфектна обработка, полигонална форма и перфектно „прилепване“ един към друг без хоросан, разпалват въображението на всеки зърнал ги.

Олантайтамбо е разположен в Свещената долина, построен през XV век, според официалната наука, при управлението на Пачакутек, най-успешният владетел на Инките. Намира се на 2700 метра надморска височина. Той е и спирка по пътя към Мачу Пикчу. Този красив град е известен още като „Ciudad Inca Viviente” (Жив град на инките), тъй като жителите му все още пазят някои от традициите и обичаите на предците на инките дори до днес. Много от сградите датират от времето на инките и са построени от комбинация от камък и глина.

Долината е защитена от неговата крепост, която представлява каменен колос, построен между две планини. Това е единственият град на инките, където много жители все още живеят в древните сгради, датиращи от векове. Там улиците и къщите на инките са почти непокътнати. Има и красив храм и светилище, заобиколени от канали и водопади.

Тази древна крепост е населявана от инките от средата на XV век и е втората най-добре запазена в Перу. Стръмни стъпала водят до останките на храмовете, покрай които инките са изграждали големи тераси, където засаждали киноа и други култури, някои от които все още се използват.

Трудно е да се повярва, че Олантайтамбо е построен без никаква технология, защото трудно може да си представим как инките (за което ни говори официалната наука) с каменни и бронзови инструменти са успели да постигнат това прецизно разрязване и обработка на андезитните блокове (вид гранит) и транспортиране на скали, които тежат до над 50 тона. Според митовете за Андите, древните предци или основатели са били описвани като брат и сестра, наричани „Деца на слънцето“. Изпратени от „Бога на слънцето“, тези мистериозни същества пристигнали на Земята с нещо като златен клин.

Още по-голяма загадка е начинът, по който древните строители в Олантайтамбо са успели да наредят всички тези канари, след като са ги изсекли, транспортирали и оформили – дори със съвременните ни технологии това би било колосална задача. Каменните блокове са толкова идеално поставени на място, че не може да се вмъкне дори лист хартия между тях. Най-шокиращото в тях е тяхната полигонална форма и в трите измерения – всеки камък е различен по своята големина и форма, повърхностите са идеално гладки, а спойките между тях перфектни, без хоросан. Те са фиксирани на място по начин, който просто опровергава всички логични обяснения, които съвременната наука се опитва да даде. Невероятно е как древните строители на Олантайтамбо са успели да направят всичко това.

Едно от най-интересните места в Олантайтамбо е Портата на боговете. Тя е построена няколко хиляди години преди пристигането на инките в района. Според изследователите е построена от култура, наречена Урин Пача, като името им е дадено, защото никой няма идея кои са те, откъде са дошли и къде са отишли. Най-ранните части на Олантайтамбо датират най-малко от преди 12 000 години, ако не и по-рано, твърдят множество неортодоксални изследователи.

Местна легенда гласи, че първоначално на върха на планината в предпотопни времена се установили великаните лемурийци, които притежавали удивителна техника за обработка на камъни. Те построили редица здания върху планината. След природни катаклизми, съпровождани от мощни земетресения, в резултат на които великанските постройки били разрушени, тази циклопска култура угаснала.

Следи от природна разруха на постройките се виждат в различни труднодостъпни места от долината, където лежат разхвърляни гигантски строителни блокове. Тези гигантски блокове се наричат от местните „уморените камъни“ (исп. piedras cansadas).

Десетки векове по-късно по тези земи обсипани с древни руини се заселили инките, които използвали остатъците от гигантските постройки за собствени цели. Затова и днес стените на великанските здания съставят първия, най-горен етаж на разположените по стръмните склонове на планината тераси, а всички по-долни тераси са направени много по-късно от дребни отломки в строителен похват подобен на нашата суха зидария. В много от зидовете на сгради също се наблюдава нещо подобно – първите редове, съставляващи основата и са най-стари, са изградени от идеално паснати полигонални каменни блокове, докато тези над тях са много несъвършени и скрепявани с хоросан.

Главната забележителност на Олантайтамбо е разположеният на висока скала храмов комплекс. Той, както и Саксауаман, също е наричан крепост, но това название е невярно – инките не са строили селища, укрепени със стени и отбранителни кули. Естествена защита им е била самата природа, тъй като инките са живели в планината и са използвали труднодостъпните склонове и скали за най-ключовете си пунктове.

На такава скала, възвисяваща се над Свещената долина на височина около 60 метра, е разположен Олантайтамбо. Свещената долина води към Мачу Пикчу. Към върха води единствена тясна каменна стълба, в краищата на която е разгърната каскада от 17 земеделски тераси.

През 1536 г. испанците се опитали да завладеят Олантайтамбо, но се развилняла буря и отрядът на Ернандо Писаро бързо отстъпил, едва избягвайки гибел. Този опит за завладяване на Олантайтамбо бил единственият, но задълго оставил в паметта на испанците нежеланието да повторят подобен подвиг.

Това обаче не е главното и интересно в историята на Олантайтамбо. Изключително загадъчни са останките на великанско съоръжение на самия връх на скалата известно ни като Храмът на Слънцето. Самото здание не се е съхранило, в нелошо състояние е само предната южна стена, съставена от шест огромни монолита от розов порфир – материал, който не отстъпва по твърдост на гранита. Монолитите имат височина до четири метра, а теглото на всеки достига 20-25 тона. Монолити на Олантайтамбо, както и монолитите на Саксауаман, са прилепнали помежду си изключителна точност. Съхранила се е и задната северна стена с десет ниши във формата на трапец – известна като Храм на десетте ниши. Мегалитната задна стена се прекъсва само на едно място, образувайки така наречената незавършена врата, която открива достъп до „свещената зона“, осеяна както с грамадни блокове, така и с техни отломки.

Още един любопитен факт, свързан с каменните блокове, е наличието на една-две плоски трапецовидни изпъкналости откривани по някои от тях. Функционалното им предназначение и до днес е неизвестно. Любопитно е, че освен в Перу такива блокове са фиксирани само на едно място на планетата – в облицовката на пирамидите в Гиза.

Древните руини на Олантайтамбо задават повече въпроси отколкото да дават отговори. Инструментите, с които са обработвани каменните блокове не са намирани в досегашни археологични проучвания. Загадката несъмнено ще буди въображението и на идните поколения.