Литературните критици я сравняват с Елисавета Багряна – наричат я по този начин. Тя е издала на три езика 15 поетични книги. Те си силно потвърждение на големия ѝ талант. Посрещана е възторжено от своите читатели както в Америка, така и в Европа. Макар, че по-голямата част от живота си е прокудена от родината, тя остава завинаги свързана със своя народ и неговите духовни стремежи и идеали.

Жени Заимова е родена през 1917 година в Ботевград. Още като ученичка тя публикува свои стихове в списанията „Звън“ и „Обзор“, както и във вестник „За жената“. От ранна възраст чете много поезия. Обича творчеството на Николай Илиев, а Елисавета Багряна нарича свое божество.
След завършването на Софийската музикална академия получава предложение да продължи образованието си в Швейцария, но съдбата ѝ я изпраща в Рим, където през 1947 година съпругът ѝ Стоян Заимов, син на известния генерал Заимов, е назначен за военно аташе. Понеже вече имала висше музикално образование, от Просветното министерство я насочват да специализира в тази насока. В италианската столица, прочутата оперна певица Елена Николай, която по това време пее в „Ла Скала“ ѝ помага да взима уроци при най-добрите педагози. Те предричат бляскаво бъдеще на младата и красива съпруга на българския дипломат. С богатата си култура и задълбочени познания в поезията и изкуството тя е приета възторжено в обществото на интелектуалния елит на Европа. Заимова се запознава с такива личности като Ренато Гутузо, Корадо Алваро и Салваторе Куазимодо. В Рим контактува с големия български скулптор Асен Пейков, автор на монументалния Леонардо да Винчи на римското летище Фиомичино. Впечатлен от нейната изключителна физическа и духовна красота, той извайва от мрамор главата ѝ. Тази скулптура е влязла като класическа в историята на пластичното изкуство на 20-ти век.

През 1950 година Стоян Заимов е отзован от поста си. Жени остава в Рим заедно с майка си и сина си Владимир, за да довърши своята специализация. Разбирайки, че съпругът ѝ е изпаднал в политическа немилост, тя решава да не се завръща в България и от 1951 година става „невъзвращенка“. Това драматично променя живота ѝ, още повече, че на 30 август 1951 година бракът ѝ със Заимов е прекратен „по нейна вина“, отнемат и детето ѝ. Болката от тази двойна раздяла я съпровожда до края на живота ѝ.

Останала сама с мечтата си за певческа кариера, младата българка остава прицел на интриги и клюки от хора, които до тогава е смятала за близки приятели. Макара и разведена, недоброжелателите акцентират върху факта, че е била жена на военен аташе от комунистическа страна – длъжност, която е свързана с изпълнение на специални поръчения.

Преживеният стрес и лишенията съсипват здравето ѝ. Заболява от туберколоза. После я сполетява още една тежка болест. Налага се да работи, за да се издържа. Но нищо не е в състояние да я отклони от набелязаната цел. Продължава вокалните занимания. Има все по-успешни изяви като поетеса. В Итали на италиански излиза първата ѝ поетична книга „Писма до Корадо Алваро“, преиздадена и на френски език в поредицата „Световни поети“.

Най-близките ѝ приятели, включително Ренато Гутузо, я съветват да замине в Америка. Дипломат от Американската легация в Рим ѝ помага да получи входна виза и през 1957 година тя пътува в третокласна каюта на кораба „Конститюшън“, само със стотина долара в джоба. Пристига в Ню Йорк с разклатено здраве, без пари и с малко познания по английски.

Започва като обикновена работничка във фабрика за конци. Работата е тежка, но тя не се оплаква. Надява се на подкрепа от български емигранти, но и тук я посрещат с безразличие.

Постъпва в Колумбийския университет, търсейки същевременно нови ангажименти, за да осигури прехраната си. Известно време работи в застрахователна компания. По-късно става медицинска сестра и се грижи за Игор Стравински – великият руски композитор.

На 17 декември 1962 година Заимова се премества в Калифорния. Запознава се с редактора на вестник „Македонска трибуна“, на страниците на който публикува много стихотворения с патриотична тематика.

Литературните ѝ изяви я правят все по-известна. Сближава се с известни интелектуалци от българската емиграция в Америка – професори по български език в Лос Анжелис, поддържа връзки с Николай Алтънков – един от първите сериозни изследователи на историята на българската емиграция в Северна Америка – автор на ценната монография „Българите – американци“, издадена през 1979 година в САЩ. По негово внушение се установява да живее в Санта Барбара. Запознава се и с д-р Панайот Панайотов – един от най-известните и заслужили български емигранти – патриоти в Новия свят. Продължителна и плодотворна е творческата ѝ връзка с Христо Низамов – талантлив американски журналист, редактор на вестник „Македонска трибуна“.

През 1971 година нюйоркското издателство „Балкански ек“ издава първата стихосбирка на Жени Заимова, също с голям успех излиза втората – „Щъркели“, а през 1977 година отново „Балкански ек“ издава и нейните „Мартеници“.

Името творческото дело на Жени Заимова стават все по-популярни както сред институции и специалисти в Съединените щати, така и сред широката американска общественост. През 1978 година за Златния фонд на Конгресната библиотека във Вашингтон са записани най-добрите ѝ творби в авторско изпълнение. Канят я на големи литературни форуми и конгреси, става член на ПЕН-клуба, в който членуват най-добрите литературни творци в света. Участва в международна конференция на жените-писателки в Лонг Айлънд, в Петия световен конгрес поетите в Сан Франциско през 1981 година. Признание за творческото ѝ дело е приемането ѝ за член на Световната академия за изкуство и култура. Името ѝ е редом с имената на най-забележителните творци на съвременния свят. През 1985 година излиза стихосбирката на Заимова „Тъмната гора“, за която получава златната награда на американското общество „Светът на поезията“.

Нейни поетични творби се появяват редовно и на страниците на българските емигрантски вестници и списания в Америка. В тях поетесата изразява копнежа си по родината, вярата в добродетелите на българина и неотменното му право на свобода.

Американската литературна критика дава ласкави отзиви за стиховете на българската емигрантка. В списанието на Американската асоциация за български проучвания през 1980 година известният славист професор Хайнрих Щамлер пише: „Поезията на Жени Замова въплъщава известната женска същност: обич и майчинство, дълбока мъка от раздялата, чувство за невръщане назад … Стихът и свети, грее с родната традиция“.

С особен възторг към поетичната ѝ дарба се отнася председателят на Българското академично дружество „Д-р Петър Берон“, емигрантът д-р Христо Огнянов, с когото ще я свърже трайно приятелство.

Българската поетеса все по-убедително се утвърждава сред американския поетически връх. Тя е трикратен носител на калифорнийската награда за поезия, става почетен доктор по литература на Световния университет в Аризона. Нейни стихове са включени в 35 световни антологии, издадени в САЩ, Канада, Австрия, Франция, Италия, Япония, Индия. Поддържа връзка с такива литературни знаменитости като Йосиф Бродски, Владимир Набоков, Борхес …

Жени Заимова се завръща в София през 1990 година въодушевена от идеята да бъде полезна при изграждането на нова, свободна и демократична България. През 2003 година излиза книгата на Зоя Захариева – Цанкова „Бог ръка ми е подал“ – романтична сага за живота и творческото дело на поетесата-емигрантка. След една година Заимова издава последната си книга „Мост над океана“, посветена на силната ѝ духовна връзка с една сродна душа – поетът и публицист д-р Христо Огнянов.

Жени Заимова напуска този свят на 11 януари 2005 година в софийския си дом, озарен от „присъствието“ на световноизвестни майстори на словото, палитрата и длетото.

Лушка Караянева