,,Под всеки подгробен камък лежи една част от всемирната история‘‘. Хайне

Годината е 1885, в центъра на град Пловдив се е събрало едно огромно множество, камбаните в града бият, отвсякъде се чуват изстрели от пушки и револвери и гръмогласни викове ,,Ура!‘‘, вдига се невъобразим шум. Хората ликуват. Случва се едно необикновено събитие,  едно от тези които се случват рядко в човешката история. Обединяват се две държави. Ръководител на това необикновено събитие е един необикновен човек. За него именно ще ви разкажа в следващите редове. Той се казва Джендо Далакчиев. Родил се е през 1850 г. в село Медвен, разположено в Котленския Балкан. Природата в този край на България е една от най-хубавите. Планина хайдушка, с гъсти лесове, недокоснати от пожари и брадви на разсипници, вода чиста и обилна. Не само голямо, но и будно селище е било Медвен през османското робство. Ползувало се е с привилегията на войнишко село и срещу задължението да изпраща свои представители за войнугани на султана живяло относително свободен и независим живот. По-голямата част от мъжете били гурбетчии – овчари из Карнобатско, Бургаско и Добруджа. Майката на Джендо, Йова достига до нас с пословичното си трудолюбие на медвенска снаха. Отглежда седем деца – петима синове и две дъщери. Баща му Стоян е бил овчар от средна ръка. Като дете Джендо е бил много палав. Ето как го рисува една негова връстница: ,,Винаги когато играехме на игри, Джендо все ще ни изиграе. Ама беше и добряк. За другарите си залъка от устата си вадеше….“. Скромната медвенска даскалница, там се е учил Д. Далакчиев на четмо и писмо (1856 – 1862 г.), колкото да му се отворят очите към света, да изпита чара на буквите, да почувствува неутолимата жажда за знания. Като трябва да имаме предвид, че тогавашните времена са били по-сурови и ние трудно бихме възприели повсеместно въведените в училищата, строги и унижаващи наказания за непослушание: бой с пръчки, бой във фалага, затваряне в тъмница, стоене на колене върху черупки от орехи или царевични зърна и пр., и пр. Когато навършва 16 години, Джендо, както много други деца от котленския край заминава с баща си в Добруджа, за да стане овчар (1866 – 1870 г.). Начинът на живот на овчарите бил твърде далеч от мечтите на нашия герой. ,,Бях успял да се поразговоря с някои по-развити хора по това време – пише той, – от които можах да науча, че имало някакви си царски училища, в които се постъпвало безплатно. За това аз мислех деня и нощта“. Такова ,, царско училище“ се намирало в гр. Русе – т.нар. ,,Исляхане‘‘. На 1 май 1870 г., Джендо заявява на баща си, че желае да продължи образованието си. Баща му бил смаян, той мислил, че синът му ще наследи неговия занаят, затова го прогонил. Четири денонощия, нашият герой пътува пеш по железницата Русе – Варна. Когато достига до царското училище му казват, че е възрастен и времето за учене е отминало. Вечерта вместо в училището той преспива на един празен каик на Дунава. Така съдбата го отвежда при майсторите от абаджийския еснаф. В ръцете му ,,наместо дряновия кривак“ се търкаля тънката игла и валчестият напръстник. Достига до степен калфа. През ноември 1871 г. напуска абаджиите и започва работа като слуга в склада на местен търговец. През този период закупувал учебници и други книги, които четял вечерно време на свещи. Често посещавал и русенското читалище. Това била и причината да бъде изгонен от втория си господар, който смятал, че горенето на свещи за да се четат книги е разхищение. Така Джендо решава да потърси помощ в читалище ,,Зора‘‘. То е рожба на Русенския революционен комитет, като с него са свързани почти всички революционери и апостоли на българската свобода. Там нашият герой започва да работи като обикновен слуга и впоследствие става член на комитета. Премества се да живее в къщата на баба Тонка, в която се намирал ,,златният кьошк‘‘ на ,,лудите глави‘‘, които с вярата и самочувствието на 20-годишните подготвяли гибелта на Османската империя. Баба Тонка дава прякора Парго (циганин) на нашия герой. Джендо прави опит да основе комитет в с. Брестовица (до гр. Бяла), където заема длъжността учител, разпространява и революционна литература, но властите в дунавския град стават подозрителни към него. Затова той се премества в Симеоновград където започва работа като телеграфист в железопътната станция (февруари 1875 г). Но същинската му работа и тук е подготовката на въстание.  Подава си оставката от тази служба, за да се включи в Старозагорското въстание, което избухва на 16 септември 1875 г. То е неуспешно, но участниците в него придобиват огромен опит.  След въстанието, Парго се крие в сградата на Харманлийската гара. В тези трудни условия поборникът преживява от октомври 1875 г. до февруари 1876 г. в ,,доброволно изгнание‘‘. ,,В разстояние на това време моята скромна стаичка не видя ни свещ, ни огън…. Покривката ми се състоеше от един голям зеблов чувал‘‘ – пише той.  От гарата в Харманли го извежда Панайот Волов, главният апостол на IV революционен окръг, за да се включи в започналата вече подготовка на Априлското въстание. В гр. Пловдив, Волов въвежда Джендо в апостолска длъжност (1 март 1876 г.). Той получава задача да обиколи рупчоските села и да състави революционни комитети (селата Първенец, Сотир, Извор, Дядово, Бойково, Яврово и др.). След плодотворната агитационна работа в този край Парго заминава за град Панагюрище, столицата на IV революционен окръг.  

Едно върховно събитие в Априлското въстание, в което участва и Д. Далакчиев е Първото велико народно събрание, проведено в Оборище. На 20 април 1876 г.  Джендо и другите апостоли се намират в Тутевата къща. В този ден от Копривщица пристига куриерът с кървавото писмо, изпратен от Тодор Каблешков. След като прочитат писмото – ,, Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: ,,Бунт! На оръжие!…..“ – пише Джендо. Той извървява целия героичен път на панагюрските въстаници неотлъчно до Бенковски, като четник в легендарната хвърковата конница. След предателство, при река Костина (Тетевенско), Георги Бенковски е убит.Парго избягва по-чудо, като скача в реката. След ново предателство, той е заловен в Троянския балкан. От тук започват трагичните му митарства по турските затвори. Преминал е през десет затвора. В тях претърпява нечувани мъки и изтезания, но не издава нито едно име, нито едно събитие от бунтовното си битие. През септември 1876 г, е освободен и интерниран в с. Медвен.  

В 2 часа през нощта на 27 юни 1877 г., войските на генерал М. А. Драгомиров първи преминали Дунава. Започва Освобождението на България…. В началото на юли Джендо успява да избяга в освободеното вече Велико Търново. По време на войната е помагал в снабдяването на руските войски с храни и вероятно е извършвал разузнаване в тяхна полза. След войната се завръща в Русе, където започва работа като  писар в митницата (август 1878 г.). При работата си там е получил парични награди за хващането на различни контрабанди. След това заема редица служби в съдебните институции. Достига до длъжността първи следовател в Русенския окръжен съд. Специализирал се в областта на криминалистиката. През този период се намесва активно в политическите борби като член на Либералната партия. Интересен момент в живота на Джендо през неговия ,,русенски период‘‘ е масонството му. На 24 септември 1882 г., прогонен от режима на пълномощията на княз Александър I Батенберг, Д. Далакчиев пристига в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Скоро започва работа в Пловдивския окръжен съд, като достига до длъжността втори съдебен следовател,  углавно отделение.

Берлинският договор разпокъсва България на пет части. Българите започват борба за обединението им. На 10 февруари 1885 г. в гр. Пловдив е съставен таен революционен комитет. За негов председател е избран Джендо. Комитетските дейци организират честванията на 11 май (ден на Св. св. Кирил и Методий) и на 19 май (ден на Ботев) 1885 г. – извършват се внушителни шествия. Заради участието му в тези и други подобни събития Д. Далакчиев е уволнен от службата си в Пловдивския окръжен съд. Съединението е прогласено на 6 септември 1885 г. След тези събития нашият герой става много популярен сред обикновения народ, започват да го наричат ,,царя на селяните‘‘. Годините след Съединението са време на много остри политически борби и държавни преврати в които Д. Далакчиев играе основна роля, като достига до висшата длъжност председател на Народното събрание. Джендо завършва земния си път в Париж през 1889 г., на 39 години.

Има хора, които сякаш с името си са родени, друго и да им прикачиш, няма да е сполучливо. Джендо Далакчиев – не само за овчар и абаджийски чирак, не само за съдебен следовател и вестникар, но и за председател на Народното събрание подхожда. Не знам просто кой го е подвел да се прекръсти на Захарий Стоянов. В днешно време името Захарий Стоянов, е синоним на велик летописец на Априлската епопея. Той е известен най-вече със своята книга ,,Записки по българските въстания“,  наричана  ,,българската Библия“ и ,,българската Илиада“. Съпругата му Анастасия е дълбоко съпричастна в неговата работа. Ето какво пише тя до брат си Никола Обретенов – ,,Преглеждам ,,Записките‘‘: скоро ще ти пратим първий том……..“. Захарий е редактор, съредактор и кореспондент на редица вестници (в. ,,Таймс“, в. ,,Борба‘‘ и др.), автор на редица книги, политически брошури и стотици статии и фейлетони във вестниците. Приема се, че биографията на Васил Левски, написана от него е най-добрата от всички. Написва и книгата ,,Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867 – 1868)‘‘.

Захарий Стоянов и Анастасия имат дъщеря, която кръщават Захаринка.

Любопитни факти за З. Стоянов: Заеквал е, но в компания винаги е бил весел и жизнерадостен, а с разказите си, когато е описвал някоя случка, вмъквал здрав хумор, затова винаги е бил желан събеседник. Любимата му песен е била ,,Провикна се мома бошнакиня‘‘, а любимият му автор Виктор Юго. Владеел е отлично френски и руски език.

Сред българските поборници, революционери, публицисти и писатели Захарий Стоянов заема уникално място и не може да бъде сбъркан с никого. Той е един от духовните колоси на Българското възраждане и следосвобожденска България, един от най-достойните и най-необикновени българи. Тази година, на 2 септември, се навършват 135 години от смъртта на Захарий Стоянов. Поклон пред светлата му памет.

Изказвам моите благодарности на г-н Васил Димчев – уредник в къща-музей ,,Захарий Стоянов‘‘, с. Медвен.

Автор: Ивайло Златков