В края на 50-те години правителството на Германската демократична република е сериозно обезпокоено от големия брой бягства на нейни граждани, макар че са ядни причините, породили този процес – колективизацията на земята по съветски модел, задушаването на частната инициатива, растящите привилегии за малка част от „демократичното“ общество и потъпкването на човешките права. Трън в очите на държавните мъже там е основната причина за необезпокояваната емиграция – все още свободния достъп до Западен Берлин – блестяща витрина на капиталистическото общество, където няма и помен от предсказанията на марксизма за загниващ капиталистически строй. Съзнавайки, че това явление прави лоша услуга на новия „хуманен“ строй, Никита Хрушчов се опитва да притисне бившите съюзници с ултиматум до половин година да изтеглят войските си от Западния сектор, за да се създадат условия за превръщането на Берлин в „свободен“ град.

На среща във Виена през юни 1961 година отново е отправено подобно искане, но без резултат. Скоро след това в публичното пространство плъзва слух, че ес замисля барикадиране на Източен Берлин, което физически да възпре многото желаещи да напуснат „социалистическия рай“.

На официална пресконференция към Валтур Улбрихт е отправено питане в тази насока, на което той отговаря: „Аз не зная за такъв план. Няма причина за построяването на такава стена.“

Само два месеца по-късно телени мрежи и противотанкови заграждения маркират границата между двата берлински сектора.

Свързващите ги до тогава метро и надземни релсови комуникации са спрени на 23 август 1961 година. Гражданите на ГДР вече не могат свободно да преминават „оттатък“. Над 60 000 от тях, работели до тогава в Западен Берлин, остават без препитание.

В кратък срок телената мрежа се заменя от висока бетонна ограда, наречена „антифашистка оградна стена“. Граничният контур между двете зони е дълъг 166 километра. 107 километра са преградени с 4-метрови панели. Пред тях има дълбока канавка, която изключва възможност за „таран“ с превозно средство. Следва осветена полоса наречена „ивица на смъртта“, която строго се охранява и всяко странично лице, стигнало до нея, се разстрелва без предупреждение. Върху стената са инсталирани стрелкови съоражения, които се включват автоматично при наличие на движение наоколо.

Много жилищни сгради, опиращи в граничната ивица, са обезлюдени, а живеещите в непосредствена близост до нея подлежат на специална регистрация.

Елементарният разум подсказва, че всеки опит за прехвърляне на стената си е чисто самоубийство. Но достатъчно е да се посети музеят към някогашния пропусквателен пункт, известен като „Чекпойнт Чарли“, за да се разбере каква изобретателност са проявявали гражданите на ГДР, за да преодолеят всевъзможните прегради към свободата. Първи заплаща за дързостта си 18-годишният Петер Вехтер, убит на 17 август 1962 година. Общият брой на жертвите ще надмине 100, а последният е Крис Гефрой, хладнокръвно застрелян 5 месеца преди падането на стената.

Американският президент Роналд Рейгън призовава от импровизирана трибуна пред Бранденбургската врата: „Генерален секретар Горбачов, ако търсите мир, ако търсите просперитет за Съветския съюз и Източна Европа, ако търсите либерализация, елате тук, на Бранденбургската врата. Господин Горбачов, отворете тази врата! Господин Горбачов, разрушете тази стена!“

През лятото на 1989 година бягствата на източногерманци към ФРГ нараства лавинообразно. За това спомага и толерантността на унгарските гранични власти. Внушителни демонстрации в Лайпциг, Берлин и други големи немски градове призовават към обединение и демократични промени. В крайна сметка, секретарят на Комунистическата партия в Източен Берлин Гюнтер Шабовски е принуден да заяви на 9 ноември, че границите ще бъдат отворени за „частни пътувания“. Тълпи от млади берлинчани нямат търпение да чакат официални комюникета и обкичват като гроздове носещата до скоро смърт стена. На другия ден рухват отделни нейни сектори, отваряйки все нови и нови пропусквателни пунктове.

Започва събарянето на бетонните заграждения. Части от тях стават скъпи сувенири от едно мрачно време, което си отива. Отделни платна съзнателно са оставени като историческо свидетелство за срамния комунистически експеримент да се разделя изкуствено немския народ.

На 1-ви юли 1990 година Германия се обедини. От 1990 година червена линия опасва столицата ѝ, за да напомня на многобройните туристи къде е минавала стената.

Лушка Караянева