Здравей, Стояне! Получи „Любородие“. Сигурна съм, че наградата е ценна за теб, но защо?

Ами, само погледни кои са носителите на тази краеведска награда преди мен и сама ще разбереш: Георги и Дида Гемиджиеви, Георги Керкеняков, Дочка Кацарева и д-р Лука Кръстев, Мария Бегова и Томи Наплатанов, целият колектив на Градския ни музей, мъжете от Регионален клуб „Традиция – Стоил Финджеков – Топчията“, Боян Ангелов и Делчо Стефанов Гороламов. Знакова поредица от имена, което е доказателство, че в Панагюрище поддържането на паметта и изследване на миналото няма нужда да се почва наново, на чисто и отначало. Много и красиво вече е свършено…

Прочее, прави ли ти впечатление, че двама от тях сме работили тъкмо за в. „Време“, а още поне четирима са били сътрудници на изданието. Това говори много добре за вестника и качеството на страниците му… На всички тези хора, на членовете на Литературния ни клуб и на кръга „Чат-пат“, на теб лично, и на Невяна Кацарева персонално благодаря.  Без вас едва ли щях да се провокирам, да събера и да напиша моите „Поздрави от Панагюрище“, да създам „Ретро Панагюрище“, и всичко, което ги последва…

С какво Панагюрище те дърпа към себе си?

Знаеш ли, където и да съм бил: от Дубровник до Копенхаген, от Пятигорск до Кавадарци и Охрид, от Барселона до Мюнхен, от Ефес до Калампака с невъобразимите скали на Метеора; от Рим до Кавала, или пък от малкото селце Кръстатица в Родопите до Кула и Видин, от Габрене и Ключ в Подгорието на Беласица до Шабла, Крапец и Дуранкулак, от Елена до Златоград или от Синеморец до Осмар – всички мои посоки неизбежно и съдбовно или започват, или се сбират в Панагюрище. Панагюрище „е моят Рим“ – всички пътища ме водят натам – да перифразирам това знаменито възклицание на императора Константин…  Като чуя „Къдя одиш, та та нема?“, знам, че съм на правилното място.

Оказва се, че не само с мен е така. Мнозина изпитват малко или много подобни чувства към родното Панагюрище. То привлича сърцата им като с магнит – неудържимо, непрестанно, неотлъчно…

От 20 години се реализираш в София. Кое би те върнало още днес в родния град?

Освен мама и тате ли!?… Ами, това е земята на най-близките ми хора, градчето на детството, пълно със спомени. Във въздуха му още се носят звучните лакърдии на неповторимия панагюрския говор и ароматите на най-вкусната домашна храна… То е цял Космос… А има и нещо друго, ако вземем панагюрските нишки в българското ни Възраждане, последвалото Априлското въстание… Маньово бърдо е знаково, но то е само отправна точка. Откъдето и да погледнеш, в миналото или в по-новите времена, в Панагюрище все ще намериш нещо интересно. Но аз ти говоря и за скритите пластове, които оформят този особен дух около двата бряга на Луда Яна. Когато се докоснеш до него, празникът ти е гарантиран.

Кое му липсва на Панагюрище, за да се измъкне от обидното „градче“?

Няма нищо обидно в думата „градче“, напротив. Толкова са мили и хубави тези наши български умалителни. В малко езици ги има. Обидата може да е само между ушите на този, който иска да обиди.

Лично аз никога не съм страдал от ниското самочувствие на провинциалист. Напротив, горд съм с произхода си. И обожавам панагюрския говор, например. Такова богатство е! Виждаш ли – обичам да пътувам, да сравнявам, да съизмервам… Пиша статии за това, работя и като документалист в телевизията, където подготвям сценарии за филми, посветени на различни теми от България… Книги разни пиша…

Ала с времето установих, така се оказа, че някак неусетно, извън мен, или обратно – изначално някъде в мен, всичко ме тегли малко или много все към родното Панагюрище.

Но ще ти кажа едно: по която и земя да съм стъпвал – станала е моя земя; който и въздух да съм дишал – станал е мой въздух; която и вода да съм пил – станала е моя вода; която и река да съм газил – станала е моя река; което и море да съм плискал – станало е мое море… Така че – където и да съм бил или да съм – Панагюрище е все там. Защото аз съм Панагюрище. Как това ще е обидно!?

Кой от символите на родния ти град е най-силен според теб?

Винаги са били и ще бъдат хората му. Панагюрище е нищо без жителите си. И винаги е било така. Например, много обичам Павел Бобеков. Не само защото е председател на Военния съвет по време на въстанието – даже това е следствие от всичко, което този човек е бил преди това – изключителна личност. По същия начин обичам Петър Карапетров – Черновежд, основателят на печатарското дружество и предначинателят на панагюрското читалище. Двамата с Бобеков са умеели да увличат след себе си хората. Ако се върнем и веднага след Освобождението, ще видим все такива големи личности.

Я помни някой имената на управниците, обаче имената на хората на духа, на възрожденците – те трудно се забравят. Защото са били истинските лидери и водачи.

Ти не стоиш на едно място. Кое е новото при теб напоследък?

Като журналист и автор сама знаеш, че нашата работа не е тайна от никого. Каквото си свършил, все е видно. Радостта и проклятието на масмедията! Що се отнася до мен – достатъчно е да погледаш Телевизия Туризъм (TVT) и ще видиш някоя от последните ми работи. Наскоро трябваше да обновя творческата си биография, и се оказа, че оригиналните ми филми са вече над 100. Самият аз останах изненадан, понеже при мен това си е ежедневие. Все върху нещо да работя. А освен това и винаги нещо пиша. Ето, сега работя и по нова книга за Панагюрище. Прочее, тя ще е свързана и с. в. „Време“, затова очаквай да ти се обадя.

Какво четеш напоследък?

В момента чета една книга за пътешествията по света и у нас на моята приятелка А. Попхлебарова, и често се заливам от смях. Ведрото писане е рядкост напоследък. Все повече се влюбвам в Г. Господинов. На бюрото ми са неговите „Невидими кризи“. Заради любовта ми към Гърция си препрочитам „Алексис Зорбас“, а заради Хърватия чета книга, посветена на Весна Парун – прочее, написана от друга панагюрка –приятелница К. Зографова. Настолната ми книга е „Депресията ме обича“ на В. Седларска…

Кое те кара сутрин да излезеш в студеното навън?

Имало е много дни и дълги периоди, когато не ми се е излизало никъде. Противно на приповдигнатия тон дотук, и двамата с теб знаем, че не всичко около нас е цъфнало и вързало. Пълно е с безумия и абсурди, с простотия и с агресия Лесно е да се затвориш… Но понасям лошите дни и хора – само като условие за добрите дни и хора, лошият вкус като условие за добрия вкус, тъмнината като условие за светлината. Разбираш ли!?… И противно на очакваното – често мълча. Пространството на духа, където той може да разтвори крилата си, е тъкмо мълчанието.

Освен това установих, че сутрин ми е хубаво да стана бързо и да съм енергичен, а не да лентяйствам. Тогава не ми пука студено ли е, топло ли е – защото и едното, и другото е хубаво. Аз съм си собственият генератор и преработвател на всички енергии. Ако нещо не е в ред, знам къде да търся причината. Като малък се чудех много на този барон Мюнхаузен, как е възможно да изтегли от блатото самия себе си, като се хване за косата – ама, на! – вече напълно ми е ясно.

Какво те плаши и какво те радва?

Насилието, убийствата, включително масовите, и войните ме плашат – каквито и оправдания да им намират. Тези, които го правят, са тотално сбъркани. Никога няма да разбера склонността към саморазрушение, която води до най-ниските нива на човешкото съществуване, буквално до Дантевия „Ад“ и неговото „Надежда всяка тука оставете“.

Страх ме е от човешката глупост и простотията – ако за първата обаче има някакво лечение, то за втората нямам никакви илачи… Спасяват ме само смехът, вицовете, меметата, сатирата – извиращи от днешното. И пак припомням: лошото, злото, грозното е условие за доброто, за красивото и обратно…

А ме радват предимно малки неща – гледката на вода и бликове, светлината, топлината, тишината, гората, цветята, усмивките на случайни хора, красивите спомени, мислите, които ми създават близост с важни за мен същества… Радвам се на спокойствието, което ми носят близките… С ярост отхвърлям всичко, което ме ядосва и натоварва… С годините търпението ми доста се е поизчерпало и вече съм по-рязък, по-категоричен, при все, че съм и доста по-сговорчив. Абе, противоречива история…

Със Стоян Радулов разговаря Веселина Велчева