„По традиция, започнала още с края на XIX век, историята на българската литература почти не обръща внимание на женския принос към нашата възрожденска литература“. Думите са на проф. Милена Кирова преподавател в СУ „Кл. Охридски“. Основният акцент на великолепното изследване на авторката е значимостта на делото на Райна Княгиня … като автор на първата отпечатана автобиография, написана от жена и то преди Освобождението.
Взимам от текста само този акцент за героинята в доста съкратена форма, но запазвайки основните изводи, свързани изцяло с „Автобиографията“ на Райна Попгеоргиева. Цялото изследване на Милена Кирова може да прочетете тук: https://kultura.bg/web
Веселина Велчева

Райна – княгиня (и) на българската литература

Райна Попгеоргиева Футекова, всеобщо призната и чествана като Райна Княгиня, е емблема на революционните настроения сред българския народ от времето на Априлската епопея.

Години, преди да стане Княгиня, Райка е най-будното момиче в своето село. Дотолкова се е откроявала с умствените си качества, че училищното настоятелство решава да финансира по-нататъшното ѝ образование в Старозагорската девическа гимназия. След завръщането си в Панагюрище Райна става главна учителка в Девическото училище. Тя е едва на 19 години, но с още две преподавателки обучават едновременно триста ученички…

В Русия бъдещата Княгиня придобива и медицинско образование (акушерка), и  по изричната покана на митрополит Климент (Васил Друмев), се връща, за да стане учителка в Панагюрище – по българска история, ботаника и ръкоделие. Била е пословично изкусна във всякакъв вид бродерия.

Никога не е била и няма да бъде революционер. Затова пък е сред най-активните представителки на просветителското движение през Българското възраждане. Цялата обществена дейност на Райка поп Георгиева – и в България, и в Русия – е посветена на девическото образование. За съжаление, тази страна от нейната обществена дейност ще изчезне от колективната памет.

Княгиня Райка става на двайсет години, но не по свое желание, а по неволя. Към края на месец март 1876 г., след края на учебните занятия, тя се оказва повикана в дома на един местен учител. „Без да подозирам каквото и да било, аз бързо се отправих натам с намерението по-скоро да си свърша работата, ако те поискат някакви сведения за състоянието на нещата в училището.“ Оказва се изправена пред група мъже, предимно млади, и най-вече пред един непознат човек.

От историята знаем, че това е Бенковски, който й нарежда да ушие знамето на въстаниците. После трябва да го понесе до Бенковски сред въстаналия народ в Панагюрище.

За българското население Райка поп Георгиева става и Райна, и Княгиня едва след края на въстанието. След два месеца разпити и тъмници чужди журналисти и дипломати успяват да я измъкнат. Предлагат ѝ да замине в САЩ, Швейцария или Русия. Без никакво колебание избира „едноверната и едноплеменна наша покровителка Русия“. Живее в Москва и през цялото време поддържа кореспонденция със свои познати от Панагюрище и други български градове, успява да осигури издръжката и обучението на десетки млади българи.

Още през 1876 г. Райна започва да пише за своя живот и през 1877 г. излиза книгата „Автобиография на панагюрската учителка Райна Георгиева, наречена от турците Българската Княгиня“, издание на Женското отделение към Славянския комитет. Ето, това е липсващото звено в българската литературна история – първата книга с автор жена, публикувана преди Освобождението.

Книгата е прилично издадена и струва 30 копейки; текстът е 64 страници, придружени от фотоси. Написана е на български и е преведена на руски. Ръкописът, останал най-вероятно в Москва, не е издирен до този момент. Първото издание на български език ще се появи като превод на превода от Теодора Пейкова 18 години след смъртта на авторката, през 1935 г. втори превод се прави в чест на 100-годишнината от Априлското въстание от д-р Любен Малев.

Още докато е в Русия, авторката изпраща екземпляри от книгата на свои близки и познати в България. Връщайки се в родината си, тя донася от тях и продължава да ги подарява – три изпраща само на дружество „Китка“ в Панагюрище, други раздава в Търново. Запазената кореспонденция свидетелства, че книгата е била приета и четена. Славянският комитет, от своя страна, също полага усилия да популяризира книгата, като насочва част от тиража в други славянски страни.

Макар и оскъдни, фактите позволяват да се направят няколко заключения. Автобиографията на Райна Попгеоргиева е не само първата книга, написана от жена и публикувана преди Освобождението. Тя е и първата публикувана в книга автобиография изобщо в българската литература. Освен това е сред много малкото примери за книга от български автор, получила разпространение и признание в други страни до 1878 г.

 „Автобиография на панагюрската учителка Райна Георгиева“ е именно автобиография, т.е. документ за онова, което е видяла и преживяла нейната авторка. Райна свидетелства с отговорността на човек, който съзнава значимостта на своите спомени. И не само защото те съдържат истината за някакви важни събития. Да казва истината, за нея по принцип е лична позиция, избор как трябва да се пребивава в света. Прави го дори по време на турските разпити, а нейната откровеност дразни разпитващите, защото ги лишава от удоволствието на протяжния и мъчителен разпит.

Върху канавата на своя кратък живот Райна успява да изгради сбита картина на живота в един малък български град. Във фокуса на описанието не е битът, както може да се очаква от автор жена, а развитието на просветното дело, системата и методиката на българското училищно образование. На преден план е изведена жаждата за просвета като най-характерна черта на българския народ; подробно са описани усилията да се напредне в духовен план, да се образоват и мъжете, и жените като достойни представители на свободния свят.

Вторият акцент на разказа е поставен, съвсем разбираемо, върху дните на въстанието. Тъй като не е била очевидец на неговата военна и политическа подготовка, Райна избира да изведе напред въодушевлението на панагюрското общество.

Най-дълга и най-интересна е тази част, в която авторката разказва за своите страдания. Тези страници попадат сред най-доброто в затворническата мемоаристика от времето на Възраждането.

„Автобиография на Райна Княгиня“ в някакъв смисъл може да бъде наречена и политически трактат. Изключително целенасочено, с връзка и последователност помежду им, се излагат причините, поради които българският народ заслужава своята свобода… Разказът е организиран така, както прави нашата възрожденска проза изобщо – върху ярко изведената опозиция между добродетелите на българския народ и отрицателните качества на поробителя…

Райна обаче не е просто популяризатор на една политическа кауза. Тя е преди всичко просветител, учителка по призвание, професионален строител на образователната система.

Райна е сред най-добрите представители на българската възрожденска интелигенция, включително със склонността си да преувеличава достойнствата на българския народ. Тя не се поколебава да каже, че училища са били открити „във всяко село и във всяка паланка“, че „всеки българин и всяка българка бяха проникнати от тази идея [за образование] до такава степен, че довеждаха своите действия вече до границата на невъзможното“, че „никой от нас не жалеше вече и последната лепта, и последния къшей хляб“…

Така – в пресечната точка на своите идеологически, повествователни и стилистични черти, Автобиографията на Райна Попгеоргиева се нарежда сред най-добрата мемоаристика на Българското възраждане. Тя има достойнството да бъде първа в две важни посоки: като автобиография, публикувана в самостоятелна книга, и като книга, написана от жена. Първенството заедно с личните качества на една много интелигентна, достойна, силна жена с високо развито чувство за лично и национално достойнство, правят Райна още веднъж „княгиня“, този път в метафоричния план на нейните лични качества.