Приятно, забавно и с лекота … Така посрещнаха Деня на шегата и хумора участниците – артисти и публика, в представянето на новата книга на Дида Гемиджиева в Читалището миналата седмица. Датата не бе случайна, сцената – също, а книгата … едно прекрасно изпълнение като текст, оформление и полиграфия. Но „По панагюрски”, трябва да подчертаем, е нещо доста повече от сборник с разкази на родна тема. Защото тези разкази са създадени в неповторимия и уникален панагюрски говор. Когато я четеш, чуваш … собствените си диалектизми, а иначе си мислиш, че говориш напълно книжовно.

С „грешките” в речта на панагюрци обаче Дида прави едни прекрасни малки сюжети, взети също от панагюрското настояще. И тези сюжети също са отлично „пипнати”, с умението на разказвач, който успява да нагласи в синхрон реч и сюжет. Ползването на спецификата на панагюрския говор тук не е самоцелно. Сюжетите на всеки разказ са истински и истинни, някои са дори от „тези дни”. Дида прави един отличен баланс между идеята, която си е поставила – да увековечи родния диалект и да разкаже нещо забавно.

Когато изчетох, на един дъх впрочем, разказите, осъзнах, че разказани и на книжовен език те биха били също толкова интересни и забавни. В тях има всичко, характерно за панагюрското чувство за хумор, включително интелигентната способност да се надсмиваш първо над себе си. После и над комшията, докато си пиеш ракията с него, на „шефа”, докато му сваляш шапка, на закръглената невяста, докато гледаш живите тлъстинки по снагата й, на мързела от другата страна на дола, дето подпира дувара ката ден … Често фриволно, но и добродушно, а когато не е съвсем добродушно – с остро чувство за житейска справедливост.

Сами по себе си сюжетите на Дида са уникални, забавни, с герои, дето срещаш всеки ден или помниш от детството си. Всъщност това е книга за днешния панагюрец, за читателите на сборника „По панагюрски”.

А за умелото ползване на панагюрския говор няма какво дори да се обсъжда. Толкова е забавно, толкова стройно, наситено и подбрано, че не ти остава нищо друго, освен да се връщаш отново и отново през смях към фразите, та дори и с цел да ги запомниш. И се смееш, ама истински, което, знаете, рядко ни се случва напоследък. Е, само това да е, заслужава си. И има за какво да благодарим на Дида.

Нека благодарим и на прекрасната вечер на смеха и доброто настроение, което организираха от Читалище „Виделина” на 1 април. Под светлината на прожекторите до автора Дида Гемиджиева бяха самодейци, някои от които прочетоха изключително артистично разкази от „По панагюрски”. Там беше и авторът на шаржовете Стайо Гарноев, а приятели и колеги по перо от публиката споделиха хубави думи за Дида и екипа й. Нека подчертаем, че финансова и приятелска заслуга за отпечатването на този сборник има панагюрският Лайънс клуб, което си е за похвала, тъй като всичко, дадено за култура, хем не е хвърлено на вятъра, хем се връща многократно. Пък и май това си е единственото, което си заслужава да правиш, за да не мислиш за скучни неща като пари, имоти, съперничество и пр.

И за да се насладите на своя говор, публикуваме едно от знаковите произведения от сборника на Дида Гемиджиева „По панагюрски”.

Снимки от събитието може да видите тук.

——————————————————————————————

ДУНКА

Асъм си, стринко, млого естелита. Барабой на буци, тикви на кори. Сичко ми са лепи. Наляла съм са като тикве.
То ми е подадене.
Ката вутрина, ако не ометъ копаня попара, денъ не минува. Ил намажа порязаница с мас, па ям, па ям кое с домате, кое с лук на пере.
Ами като съм си яшна!
Не мога изтраа до пладне. Я емиш зобна, я шикерче смуча, я навира котлето със суруватката, па го изцуцунвам до дъно. Оти да е искльопа прасето, като има цвик? Куга нема суруватка, джуркам мътеница. Па доде ли обят, та почна със сланиньова пачъ и комат ляп. Ша ги полеа с малко вода, че тате вика: “Водичке ле, притъпквалчице ле!” И ша зафана гивеча. Оберъ мръфките, че мама пости, а тате на къра еде. Най-обичам говеждите мръфки. Оти са топът в уста.
Ами куга заколим прасето! Нагъвам преснинъ отсабале до тевно. Па тате като исуши рибиците и мама напълни тулума – яла та гледай!
Мама ми дудне, че ша стана друслива дунда и никой ергенин нема да ма земе.
Нема ли? Как ли па ня!
Сряща ма Киро Цонин и ми са диви:
– Каква си убава, Дунке! Мазна си като баница. Да та изруска чивяк!
– Шъ мъ опиташ куга идем под венчило!
– Ти само речи! Да провода ли сватове?
– Още съм малкъ, Киро, ша траеш!

Рисунка: Стайо Гарноев

И не само Киро ма пресряща. Иска ма и комшийчето Къно, ама го не щъ. Я каква е пардия. И е скарнаф. Не обичам тънкульов мъш, дето са е исцибрил като глистек. Има да ми лимга куга еде и ша ми разваля ищаа. Кльощавите не ги аресвам. Не е до немка. Комшиите са възможни, ама Къно го не щъ, оти е като мотовилка.
Асъм си, стринко, млого естелита. Такъв ни е джинса. И мама, уж пости, ама скришом оплюска сичката крещинъ. Добря че с тате си падаме по белинъта.
На нас ни дай мръфки! Качамака прави мама ред сирене, два реда пръшки и го едем с пресольовица, оти ша ни са утръти от мастъ. Ния с вега не готвим. Тате най-обича да са разпищоли в неделя на софръта по икиндия. Ша замези туршия, па ша шльокне павурче ракия. Мама ша отрупа месала с покаркло, сиджук, пачъ, саздърмъ, пуешки кълки, заешка ехния и капамъ сякакви мръфки. Па като седнем, изкльопваме сичко. Лопаме, лопаме, надрусаме са, надъним са до гуша, па тате рече:
– Ох, бабанка! – и опне бъклица вино. С мама раздигаме, оберем съдините да не оди зян, измием ги, приметем, па скръстим ръце да чакаме вечерята. Такъв ни е табеета.
Ния сме си домашаре. Не одим по госте и не ни аресва някой филанкишия да ни са прикелефещи на софръта. Не ча ша ни подеде. Не сме някои пинтие. Ама после ша си чешат езиците, че дъним като прасета и ша ни завиждат, ша ни клепат, залците ша ни броат, па куга ни срещат, ша ни са ливрът.
Не щъ да ни намират маанъ. Не мъ е касават що бъбрат ората, ама нали съм мома за женене. Друго си е да ме аресват, че съм мазна като мекица, а не сбабичосана като онаа вейкя Бунда.
Да я дуунеш, ша падне. Ексик й капелата! Носи са като софишка кокона, па са не види на що мяза. Джонголете й като клечки. Дълга като вършина и слаба като чирос. Роклята й висне като на закачалка. Обула танкове уш по модата, а са не види, че е прават върлина. Гаче ли е на струлци. Сляз, Бундо, да та цалуна!
То и капела носи, че й е редка косъта. Я мойта – съща конска грива. Префирия гъзьова! Оскоманяват ми зъбето, куга е вида. Плоска като петура. Същинска плескуда. У тях тертипа бил да съ не еде по млого. Не било здравословно. Нели е докторска щерка, нека не еде, нека пробира, па ша вида кой ша е земе таа кльоща. Кощряба! Тя ша ма обельосва, че съм дебела, а куга ма срешне, ма издеветисва как ми е гладко лицето. Нейното е нелно, оти са зенкьоре, не съ ранат добря. Нусъ като човка, испосталяла и са смужурясала. Кой ша е ареса? Да ще комшийчето Къно да е земе, какъвто е лосманин, ша са си лика-пърлика. Дъргеле и двамата.
Чуда съ ас кого да зема. Киро Цонин ша ма слуша и ша ма гледа като писано ейце, ама е извейплява и по-кръп от мен. Мама вика да зема Тасо Коча, оти е касапин и ша ма рани саде с мръфки. Тате ма кандърдисва за Ганчо Затикола, оти е крачмарин, та са чуда.
Още съм малкъ! Добря си ми е дома. Ем си ям на поразия, ем си лягам с кокошките. Ем немам свекърва да й стойъ диванчапрас, да й мълчъ като мунек и да са права на проста като уфтсъ, та да й задигам.
Ша си зема Кирчо, че ша ма тури на педестал и ша мъ има за царица. Нема си майкя да й чина метане и да е зяпам в зъркелето.
Да са пукне Бунда, оти не е дунда като мен да е аресват ергенете!
На ти, стринко, това гюмче суруватка, че и ти си обдуен гъс. Мама ти го праща. Би млого мляко, че маслото ни са привършило, та ти носа. Рече да съ не бава като някоа загоритенджура, та ша търгам. Айде, ша са видим допатя!