40 години експедиционен отряд „Райна Княгиня“

Дора Врагова:
Как панагюрската учителка
Райкя Попгьоргьова стана Райна Княгиня?

22 април 1876 г. – паметен ден. Денят, в който се освещава ушитото от учителката Райкя Попгьоргьова въстаническо знаме, два дни след обявяването на въстанието. Това става пред Хаджилуковата къща, щаб на Привременното правителство, с председател Павел Бобеков. Тук са членовете на Правителството: стотниците, петдесетниците, свещениците от града и околните села. Тук е и поп Груйо, заклел делегатите на Оборищенското събрание. Тук са Бенковски и Крайчо Самоходов, който с нетърпение чака да поеме знамето в ръцете си, както и множество народ, който се поздравява с думите: „Честито ни царство!”
Но до българското царство е имало още много време и хората са вярвали не само от наивност. Толкова неудържимо е било желанието им за освобождение и толкова много им се е искало това да е краят на робството.
Последните приготовления за тържествената церемония били към края си. Учителката Райкя пришивала пискюлите на знамето, други го прикрепяли към приготвената за целта дръжка.
След освещаването на знамето Бенковски нарежда то да бъде пренесено с тържествено шествие през града. В този момент Райкя застава пред Бенковски с думите: „Войводо, както сама съм шила знамето, сама искам да го понеса!” Постъпката й е равна на подвиг. С тези си думи тя надмогва патриархалните предразсъдъци на времето, в което живее.
Прозорливият и далновиден Бенковски нарежда Райкя да се качи на кон и да поеме знамето. Това е акт на истинско предизвикателство. Част от присъстващите мъже, заедно с Крайчо, гласно изразяват несъгласието си: „Къде се е чуло и видяло жена да е байрактарка?” Но самата гледка накарала останалата част от присъстващите възхитено да я гледат и от устата им се изтръгва: „Вижте учителката Райкя… Същинска Княгиня! Райна Княгиня!” И са имали право. Бенковски е имал авторитет на цар. А може ли цар без царица? И ето, че тя се появява – качена на кон и развяваща знамето на свободата.
А защо я наричат така? По това време в много будни възрожденски селища в България има читалища, които развиват активна просветителска дейност. Панагюрище е едно от тях. Панагюрци вече са гледали пиесата „Райна Княгиня – Царпетровата дъщеря” и са плакали на представлението.
Книгата със същото заглавие е написана от руския писател Велтман през 1851 г. и има два превода на български език. Първият е на ерудираната учителка по това време Елена Мутева, а вторият е на Йоаким Груев, който в същото време е бил в Белград и са работили независимо един от друг. През 1866 г. Добри Войников прави драматизация на книгата и пиесата се играе на сцената на много български читалища.
От този момент нататък панагюрската учителка Райкя Попгьоргьова остава в съзнанието на всички българи с името Райна Княгиня.

—————————————————————————————————

Ненчо Мирчев:
/Откъс от книгата на Никола Михлюзов „Панагюрското въстание от 1876 и борбите за освобождение на България”/

„… Щом пристигнали в Пловдив, г-н Скайлер и Макгахан, властите ги настанили в дома на гръцкия поданик д-р Вентилое, гдето още същата вечер били посетени от няколко видни гърци, които ги предупредили, че ще бъдат убити от турците, ако те узнаят, че преводачът им е българин. Скайлер се уплашил и поканил преводчика да се приготви за път. Последният му казал, че това заплашване е гръцка измислица, и че то произхожда от гръцка ненавист към българите. Скайлер решил да задържи преводчика. В същия ден посетил и пловдивските затвори, където имало 400 арестувани българи, между които и 2 свещеника, всичките обвинени като въстаници и съучастници. Между арестуваните били: Йоаким Груев, Цоко Каблешков, книгоиздателят Христо Данов. После посетил панагюрската учителка Райна Попгеоргиева, наречена от турците за присмех „българската кралица”, която била затворена в дома на един имамин, с още една панагюрка. Първата се обвинявала, че ушила българското въстаническо знаме, а втората, че вапцала дръжката му. И двете му разказали ругалията и мъките, които били претърпели от турците. И понеже всеки ден от пристигането му в Пловдив се осъждали и обесвали от турския съд по 3-4 българи, сред които и един свещеник, то Скайлер пожелал да присъства на някои заседания. Така той ходел няколко пъти на публичните заседания на поменатия съд, с предварително знание на председателя му Селим ефенди. Скайлер се убедил, че обвиненията и присъдите на почиват на законна основа. Например: едно лице се обвинявало, че написало въстаническо писмо, което съдът нямал, а обвиненият отказвал да е писал такова, то повикали един свидетел, който изповядал, че видял писмото, и че познавал почерка на подсъдимия. Тъкмо, когато да се произнесе смъртната присъда, по молба на Скайлер, Селим ефенди попитал свидетеля дали знае да чете и дали е чел въпросното писмо, а той отговорил, че не знае да чете, но чул това от други хора.
Най-глупавото и смешно обвинение било срещу Йоаким Груев, защото у него са намерили руската книга „Пушкин”, преведена на турски „Тюфек” /пушка/, която правителството счело за революционна. Когато дошъл редът да се съди Груев за тази книга, в присъствието на Скайлер, главният директор на Цариградските митници Кани паша, който бил в Пловдив и случайно дошъл в съда като слушател, казал, че и той имал същата книга и тя не е революционна.
След всичко, което видял и чул в този съд Скайлер изпратил дълга телеграма до американския пълномощен министър в Цариград, в която му описал положението на политическите затворници, начина на съдене и осъждане и го помолил, в името на свободата да ходатайства заедно с посланиците на Великите сили пред Високата порта да се спре бесенето на невинни хора. Помолил намиращите се в Пловдиввицеконсули на Русия, Австрия и Гърция да телеграфират същото на своите посланици в Цариград. Само 5-6 дни след изпращането на телеграмата Високата порта дала заповед, съгласно която голяма част от обвиняемите по въстанието българи, между които и панагюрската учителка Райна, били освободени”.

—————————————————————————————————

Маньо Баиров:
В къщата на Ильо войвода

В тази къща снахата на Ильо войвода – Динка Ильова ни разказа за неговите подвизи и ни показа скривалището на Левски при идването му в Панагюрище. Ето нейния разказ:
„Ильо войвода е роден в Панагюрище през 1839 година. Произхождал от богато семейство. Бил съученик на Марин Дринов и Нешо Бончев.Още от детските си години обикнал гората.. Бил буен и непокорен момък. До едно време изучавал терзийски занаят. Не можел да понася турските неправди и поел пътя на бореца за свобода.
През 1864-1867 г. Ильо Стоянов преминал Сърбия и Влашко и работил под ръководството на Раковски. На няколко пъти се връщал в България с важни поръчения.
След разгрома на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е организиран нова чето от Димитър Огнянов. В нея наред с панагюрците Събо Гулеков, Петър Доколов, Делчо Цолов, влязъл и Ильо Стоянов. Една част от оцелелите четници се озовали в Златишката Стара планина. При придвижването им на запад, край река Искър, Ильо и Делчо Цолов били заловени от турците и хвърлени в затвора, където Ильо лежал до 1870 г.
Завърнал се в Панагюрище, той се отдал на революционна дейност. Неговата къща била една от най-сигурните квартири на Васил Левски, с когото се познавал още от Белградската легия на Раковски.
При подготовката на въстанието той бил куриер на революционния комитет до Копривщица и Търново. Случвало се е да бъде преследван и пред опасността пощата да попадне в ръцете на турците, той поглъщал писмата. По време на въстанието на него било поверено командването на една стотня и охраната на Златишкия проход.

Портфейлът на Ильо Войвода

При избухването на въстанието, облечен във въстаническа униформа, летял като хала на коня си. Участвал е и в много сражения, които въстаниците водили с башибозуците и редовната турска войска.
След разгрома на въстанието Ильо тръгва с хайдушка чета в Средна гора, заедно с Делчо Цолов и други оцелели въстаници. За неговата глава турското правителство определило награда – желязна кола с волове.
Четата на Ильо завардила средногорските проходи и отмъщавала на турците. Подвизавал се около Окошката кория, където имало наблюдателница, тъй като оттук минавал старият път за Златица и Копривщица. С набезите си Ильо станал страшилище за златишките турци и черкези.
По време на Освободителната война 1877-1878 г., когато руските войски се насочили към Средна гора и Панагюрище, Ильо и четата му помогнали на частите на полка на ген. Дендевил по-лесно да освободят родния му град.
След Освобождението непокорният хайдушки войвода се включил в редовете на македонското революционно движение.
Ильо войвода умира на 20 март 1921 г. в Панагюрище.”
В края на експедицията направихме изложба с резултатите от нашата двегодишна работа, за която правнучката на войводата – Нели Поибренска ни предостави личния портфейл на Ильо войвода, както и негова снимка.