141 години от смъртта на Христо Ботев

(Впечатления от една екскурзия до Букурещ)

В сърцето на Букурещ се намира малка и тиха уличка със старинно и хубаво название – Румейоара. Тук лятното пладне се крие под сенките на салкъмите, а в тишината на нощта се чуват щурци.

Христо Ботев, худ. Жечко Попов

През годините Румейоара сменя няколко пъти името си, като се връща понякога пак към старото, а с всяко събаряне или построяване на дом, номерацията й се променя. По същия начин през 1920 година улицата носи името на историка Димитрие Ончу, а къщата с №15 е вече с №39.

И кой ли би се заел да се рови из миналото на тази уличка, ако на 16 май 1876 година (по Юлианския календар) обитателят на двете кромни стаички се прощава с близките си. Прегръща жена си, целува единственото си дете, което е само на четиридесет дни, сбогува се със старата си майка, вдовицата на учителя Ботьо Петков, която е знаела в най-общи линии към каква цел е тръгнал той и просълзена го е благословила.

От този миг улица Румейора и домът с №5 влизат в историята.

Човекът е млад, двадесет и седемгодишен, българин, по занятие „печатар”. Така удостоверява единственият документ – актът за раждането на момченцето му, издаден от общината на черния район (някога районите на град Букурещ са били отбелязани с цветове: бял, червен, зелен и т. н.) дето в графата „свидетели – заявители”, може да се прочете името на Христо Ботйов, написано с латиница.

„Висок, почти великан, добре сложен, широкоплещест, с дълъг римски нос, черна, гъста коса и черни пронизителни очи, на чийто орлов поглед никой не е можел да устои, с необикновения си ръст той сякаш се отличаваше от другите минувачи, между които вървеше с решителна крачка и замислено чело…” Такъв си го спомня Иван Вазов – този най-изтъкнат син и поет на България. Защото такъв го е видял в Букурещ да излиза от жълтото кафене, сегашната Каля Викторией или пък да минава по улица Габровени към къщата на Солаколу, дето е живеел Любен Каравелов и дето е била печатницата му.

Още 35 негови съотечественици са били запознати с предстоящия план и цел. Тях той ги намира в пъстрата навалица на множеството – на перона на гара Филарет.

Целта на „пътуването” му била много добре известна на двамата му млади приятели, дошли на гарата да изпратят Ботев и искрено да му пожелаят успех. Единият, по-слабият, с бледо лице, е лекарят Руссел, току-що завършил медицинската школа в Букурещ, а другият – по-нисък, набит, в чийто изпитателен поглед се чете буден ум и голямо самообладание, е литературният критик Константин Добружану – Геря.

И така, този, когото нито сълзите на майка му или молбите на жена му биха го склонили да се върне, се озовава само на един повик: на скръбния зов на народа си. И в Козлодуй той за пръв път в своя живот коленичи, за да целуне родната земя.

Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…

Знаем, че се е родил в Алтън Калофер, както турците го наричали, балканско градче в подножието на връх, от който се разкрива една от най-красивите гледки на света – Розовата долина. Но той не е виждал розите, а робството. До него не е достигал ароматът на нежните цветове, а давещият дим на ограбените и опожарени села. Той не е слушал звънките гласове на славеите, а песните на хайдутите. Омаян от тези песни, той е расъл и възмъжавал. Отнесъл ги е със себе си и на румънска земя. Бъдещият поет е знаел, че Дунав не разделя два народа, а свързва. Ботев е минал през великата река, за да изживее последното десетилетие на краткия си, но велик живот.

Всяка година пътят по който Ботев е минал с четата си, е осеян с цветя. Само гробът му остава непокрит с цветя, защото той няма гроб. Защото Ботев никога не е умирал!

Лушка Караянева