Във въртележка на личните размишления ни въвежда в своите „Ситновъртежи“ младият автор Димитър Пенчев. Книгата му подготви за книжния пазар издателска къща „Раум“ това лято. Така в горещините любознателният читател имаше възможност, а и все още има, да поеме глътка свежи размисли за света наоколо, записани по странната стилистика на едно българско хайку. Този поетичен жанр, който намира популярност сред българските творци през последните две десетилетия, се радва на популярност с едно основно свое качество – задълбочена краткост. Това е и характеристиката на хайку на Димитър Пенчев.

Авторът не се „вижда“ като изявен творец и не търси преднамерена популярност, разбирам от разговорите си с него, което намирам за похвално, предвид напъните на мнозина творци, които смятат, че с първата си книга са достойни вече за всеобща почит. На фона на това обаче в книжката – малък формат и с 50 хайку, се откриват поетично премислени обобщения, които ми напомнят, че истинското поетично слово е по-скоро кратко, а внушението трябва да те развълнува. Да те развълнува основно при хайку с изречена със знакова краткост позната истина или с нов поглед към популярна мисъл, или с парадоксална идея по тривиален сюжет. Това прави Пенчев и в това успява. Впрочем, в тристишията му има точно това, от което се нуждае един съвременен почитател на поезията – яснота, тънко чувство за хумор, естественост и … мисъл.

Свикнахме да четем поезия, която държи непременно да те просълзи или да те хвърли в драматични спомени, да драматизира деня ти, а в нея да липсва простичкото споделяне на една мисъл паралелно с приятелското внушение за света тук като „нещо различно“.

Освен всичко друго, изданието „Ситновъртежи“ е грамотно (и логично оформено като предпечат и прилежащи фотоси). Не се усмихвайте, напоследък доста неграмотни и случайни издания четем. Дотолкова, че човек започва да се съмнява с граматическите си познания. Само не съм убедена, че липсата на препинателни знаци е най-доброто решение, макар да знам, че те пък в този случай ще са двузначни и може би повече ще пречат.

Без да правя каквато и да е аналогия, само ще споделя, че това правеше с топлота един Валери Петров и затова „думите“ му се помнят и събуждат образи. С такава естественост разказва впечатляващите си истории, грабващи те до сълзи, младият прозаик и журналист Иво Иванов в „Кривата на щастието“.

За подобна пластичност в изказа, надявам се, ще може да се говори в бъдеще при Димитър Пенчев, ако продължи да пази своята естественост, но и задълбоченост. А поетичните му обобщения в неговото хайку са готови да освежат погледа към света наоколо не само в горещините.