Трудно е да пишеш за приятел… Още повече, когато той на всичкото отгоре е и артист. Освен, че се чудиш как да събереш всичко мило, което си съхранил в сърцето си от срещите и разговорите си с него, и да го представиш чисто, искрено и с любов, все имаш усещането, че някъде нещо много важно ще изпуснеш, няма да успееш да споделиш най-същественото, защото, както пише Димитър Талев: „Слаба и бедна е човешката реч, никога не може да изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”

Всъщност, аз го знам от детските си години. Беше ми направил впечатление този човек – облечен в бели дрехи, висок, строен и със симпатично артистично шалче на врата. Върви по улиците бавно и гордо някак. Тогава питах мама: „Мамо, кой е този човек?” А тя тихичко и с тон на уважение ми прошепваше: „Това е артистът Георги Радомиров.” И аз бях щастлива, че Панагюрище си има свой артист. И то толкова внушителен и достолепен. И не, не преувеличавам, защото в моите детски очи, той е бил точно такъв – различен.

И кой да е знаел тогава, че години по-късно, той ще заеме специално място в сърцето ми, ще бъде пример за естетичност и изтънченост, ще бъде стожер, ще бъде приятел!

Никога няма да забравя горещата юнска вечер, когато се озовахме с още няколко души, все хора на изкуството, в тихия двор на дома му. Щурците пееха, прохладата започна да се усеща едва в късните часове на нощта, ние пеехме, а той рецитираше… Вапцаров, Дебелянов, Смирненски, Яворов и още, и още… Времето летеше, а на нас не ни се тръгваше. Това остана за мен най-хубавият рецитал, на който съм присъствала. А Жоро Радомиров одухотворен, щастлив и гостоприемен, ни разказваше случки от живота си, къде смешни, къде тъжни, но всичките с интересен сюжет и пропити от емоции…

Такъв е той. Казвал ни го е многократно: „Дайте ми педя подиум, газена лампа и пет души публика и ще правя театър!” Това е неговата любов и болка – Театърът! Изтънчената му и фина душа му помага не само в изкуството. Той е човек, който проявява усет към хората, с които се обгражда. Той не допуска до себе си всеки. Грижливо подбира думите, които ще каже на тези, които цени. Къде с хумор, къде със загриженост, той ще намери начин да даде съвет – бащински обмислен, събран от целия му житейски опит. Понякога дори може да съчини някоя история, с която да даде кураж или да подтикне човека отсреща към решение, към намиране на Пътя.

Горд потомък на Орчо войвода, той е непримирим срещу неправдата, двуличието, измамната любезност. Неговата вселенска душа не може да се побере на една страница от вестник. И в това отношение Панагюрище дължи много на Георги Радомиров. Защото той е Бенковски, той е Захарий Зограф, той е героят, който пие абсент с Дявола на Смирненски и е Човекът от неговата Стълба. Той има още много лица. Той е Бащата на неговата Ивана, той е Приятелят. Той обаче е нашият Жоро! За което му благодарим. Защото малко или много той успява да ни накара да намираме себе си, дори и в кратките си срещи с него.

Многолик, многоталантлив…

Катя Зографова

Да, наричам с гордост Георги Радомиров многолик българин и многоталантлив панагюрец.
Преди години ни срещна уникалният Орчо войвода, неговият знаков родственик. Тогава пишех документалната си книга за преображенията на българското юначество и бях силно заинтригувана и озадачена от сложния Орчов характер. В търсенето на неразкрасеното човешко лице на този неканоничен герой ми помогна общуването с неговия не по-малко интересен праплеменник, забележителния актьор и режисьор, когото ние, съгражданите му, зовем „нашият Бенковски“… Започвам с това предисловие, защото в момента по кината тръгва филмът „Възвишение“ по романа на Милен Русков. На премиератаму приветствах обичания от мен писател, че от години чакам неговите неидеализирани, правдиви герои, защото заради документалната си книги за панагюрския Орчо войвода съм разбрала, че те са типичните деятели на „револуцията“… А Георги Радомиров цял живот е носил в сърцето знанието за своя метежен, сложен, често пъти грешен и все пак възвишен, предтеча. Как да не бъде самият той бунтовно многолик!? И как да не се завърне в столицата на бунта след толкова напрегнатия и успешен свой творчески път? Как да не припознае Панагюрище за истинското си духовно отечество, макар да е роден в София… Да не се посвети на трудната мисия на своята студия за художествено слово и театър в малкото градче? Да успее тъкмо в него да събере богати творчески плодове през юбилейната 1996 г. с филмите „Градът на бунта“ и „Щастлив съм, умирам спокоен“, посветен на великия Павел Бобеков?
Споменавам думичката юбилей и веднага ми идва наум, че и нашите годишнини с Георги чудесно съвпадат, макар и с четвърт век разлика. Другата ни обща черта е, че както той не си представя свое честване без нов спектакъл, така и за мен подобно събитие е немислимо без нова книга… Това е усещането за живота като изкуство! Тъкмо то прави Георги Радомиров по-витален от десетилетия по-млади, но лишени от тръпката на артистичното горене, хора.
Повече от 30 години актьорът и режисьорът е верен гражданин на Панагюрище. Това значи много. След успешната кариера в град на дунавската /а това ще рече европейската/ култура като Русе, след 25 филма и неизброимо число пиеси на класици на сцените в крайдунавския град, в Сливен, Стара Загора и Пловдив – Шекспир, Горки, Вазов, Яворов, Страшимиров. След изпълнените с блестящ професионализъм роли в огромната амплитуда от царе до обитатели „на дъното“… Няма как да не се запитаме какво го е довело, кое го е задържало в средногорското градче? Струва ми се извън съмнение, че това е Орчовият заряд – високото възрожденско светоусещане, превърнал се в част от личността му. Затова за мен Георги Радомиров е не само по достойнство почетен гражданин на Панагюрище, той е и една от неговите духовни емблеми!

Катя Зографова

Василка Сугарева, актриса:
Георги Радомиров е класика: всеотдаен и неизчерпаем актьор, режисьор, изключителен професионалист. С него създадохме моя първи професионален спектакъл „Дневникът на един мъж“ от Жан-Клод Кариер и с огромен успех го играхме няколко години. Незабравими ще останат и превъплъщенията ни в образите на Райна Княгиня и Георги Бенковски, патриотичните рецитали, които изнасяхме…Много вълнуващи звездни мигове изживяхме заедно на сцената. Изявата и публиката даряват твореца с щастие, надежда и вяра, осмислят неговия живот. Пожелавам му здраве, сили, вдъхновение, творческо дълголетие, обич и аплодисменти. На многая лета!

Жана Райнова, музикален педагог:
Каквото и да кажа за актьора и приятеля Георги Радомиров, няма да е достатъчно. Съвместните ни изяви са били изпълнени с много упорит труд, репетиции, но и с много забавни моменти. Той не оставя нещата, докато не изработи и най-малкия детайл от всеки спектакъл, абсолютен перфекционист. Като потомък на Орчо войвода, той е с неизчерпаем и непоколебим дух. Той живее и гори в театъра. Когато е на сцената, сякаш омагьосва публиката и я оставя без дъх. Дългогодишното ни приятелство е подплатено със много спомени и съпреживени моменти. Дълго може да се говори за него, но най-важното е, че той е човек с дълбока, чувствителна душа и с неизчерпаемо чувство за хумор.

Златина Долова, актриса:
Спомням си как майка ми ме заведе в залата още по времето на комунизма. Бях в трети клас. Той ме прослуша и каза: „Хубав глас. Без дефекти в говора…” Той мразеше дефектите в говора и се шегуваше с тези, които ги имаха. Казваше, че правилният говор се учи и всеки може да се оправи. После в курса му бях до седми клас. Много неща научих от него. Да обичам Вапцаров. Учехме всички негови стихове. И всеки трябваше да знае и думите на партньора си. За резерва. Да не би на спектакъл да запецне. Винаги започвахме със загрявка в говора. Като скоропоговорки. Имаше голяма дисциплина при него. Понякога караше Параскева Джукелова да свири на пианото и често се разплакваше от емоции. Тя тогава се подготвяше за ВИТИЗ. Ако сгрешехме в загрявката с правоговора ни караше да повтаряме същата фраза още 25 пъти. И ако сгрешим – още толкова. Той ме подготви за ВИТИЗ. С стихотворението на Вапцаров „Писмо”: „Ти помниш ли морето и машините…” и с още едно на Петя Дубарова – „Пролет”. Той я харесваше много. И влязох в класа на Танковска. Завърших в класа на Енчо Халачев. Правихме спектакли и като малки участвахме в много състезания за художествено слово и театър. Почти винаги печелехме с Радомиров. Аз лично от неговия курс печелих повече от пет пъти Окръжно в Пазарджик и после в София. Мисля, че има някъде видео. На спектакъла за Вапцаров за последно го видях. На този спектакъл, който той подготви заедно с Лука Карайлев в Камерна зала. Бях вече в ВИТИЗ, втори или трети курс. Има още много да разказвам… Беше горд и ни научи да не губим. Никой не можеше да му отнеме ролята на Георги Бенковски… Но в същото време – чувствителен… И лесно се разплакваше. Емоционален. От него се научих на дисциплина и на борбеност.

Стефан Рапонджиев, директор на Градска библиотека „Стоян Дринов”:
За мен Георги Радомиров е истински приятел и вдъхновител. Незабравими остават проектите, в които творихме заедно. А процесът на работа – едно огромно взаимно удоволствие и допълване. Той направи изключително много за изкуството в Панагюрище и България. Един съвременен човек, голям професионалист. Благодарение на него много млади хора от града ни се привързаха и заобичаха театралното изкуство. Станаха, а сигурен съм, че и още момчета и момичета ще стават негови последователи. Тук визирам и себе си, след прекрасните моменти и изживявания, които почувствах след работата си него в различни общи проекти.

Със своята жар, талант и вдъхновение, успя да ни мотивира в библиотеката да бъде направен театрално моноспектакълът „За него – Живота” – посветен на 100 годишнината от рождението на поета Никола Вапцаров, „В началото бе Словото” – посветен на 165-та годишнина от рождението на Христо Ботев и 135-та от тази на Пейо Яворов, той сътвори и музикално-поетичен поклон за 165 години от рождението на Иван Вазов, за 150 години от създаването на панагюрското Читалище „Виделина” и професионалния празник на библиотекаря в спектакъла „Иван Вазов – патриархът на българското слово!”, както и поетичния спектакъл „Ний – стълбата…” по стихове и проза на Христо Смирненски. Неповторима и запомняща се остава реализираната ни идея за „Вечер на символизма”, посветена на 125-та годишнина от рождението на Димчо Дебелянов и 130-та от рождението на Теодор Траянов.
Когато съм на сцената с Георги Радомиров усещам титаничното присъствие на големия актьор и сякаш част от неговия бележит прадядо Орчо войвода оживява ведно с него пред любимата му аудитория.
Той е съвременен будител и обединител на изкуствата и хората, с които твори на една сцена.
Жори, приятелю, ние винаги ще сме до теб, защото ти го заслужаваш!

Андрея Манев, музикант:
Познавам Георги Радомиров от дълги години. Макар че професионалният му път е преминал другаде, през годните винаги е намирал време, когато е било необходимо, да се изявява и на панагюрска сцена. Той играеше ролята на Бенковски най-добре в театрализираните спектакли, по случай Априлското въстание.

Родолюбец, всеотдаен, творец на сцената, режисьор, постановчик – ето това е Георги Радомиров. Винаги много аплодиран, но винаги стремящ се към усъвършенстване.
След пенсионирането си се установява в Панагюрище. Взема дейно участие в културния живот на града и на Читалище „Виделина”. Под негово ръководство и с негово участие, на високо ниво са изиграни много спектакли, по случай бележити дати.
За мен той една от емблема на Панагюрище. Въпреки многогодишната си дейност, желанието му да игра и твори не е намаляло. Пълен е с енергия и винаги готов за нови изяви.

Иван Станчев, поет:

НА ГЕОРГИ РАДОМИРОВ

И този ден децата не дойдоха.
И този ден не остави следа.
Дойдоха… ветровете льохмани
до свежи амфори с бели предания.

Ти знаеш ли какво си милвал тук?
Освен жени, от златни съдове си пиел.
Червената покривка избеля от скрупули,
а ти с победи си се миел.
Ти помниш ли преди хилядолетия…
Сега отново се бунтуваш.
Сега отново знойно летен си.
И знаеш – щастието пари не струва.

Няма друг. Оставаш Бенковски.
Воеводи целуват единствено монахини.
Защото времената са такива … пророчески.
Дъщеря ти, Георги, е твойта богиня.

…бе лето 1997-мо…

В тесен кръг със своята дъщеря Ивана и приятели на 19 август 2016 г. на своя 84-и рожден ден. Гости бяха и други двама актьори, негови дългогодишни приятели – Златина Дончева и Иван Джамбазов. Екипът на „Време“ бе част от празника, като се присъедини към пожеланията за здраве и още много мигове на щастие

Иван Джамбазов, актьор:
Жоро е много верен приятел… Голям приятел! Много емоционален, много експанзивен. Винаги сме били верни един на друг. Няма да забравя никога, когато аз имах проблеми в Сливенския театър, как той, в знак на солидарност, си подаде молбата за напускане. Само той го направи от всички колеги, с които играехме там. А когато трябваше да започнем своята театрална дейност в Сливен, той ни посрещна тогава на гарата с музика и два файтона, като че ли бяхме не знам кои… Ние с него винаги сме си помагали – в театъра, в живота…

Златина Дончева, актриса:
Той беше един от моите ухажори, но винаги ми е била приятна неговата компания, защото той имаше страхотно чувство за хумор. Винаги е бил много коректен.

Пепа Филина, музикален педагог:
Жоро, така го наричам, защото ми е много душевно близък, е подарък за хората, имащи цветна чувствителност. С него се чувстваш специален и винаги като на сцена. Не чувствам никаква преграда в поколенията. Той е един съвременен Дон Кихот! Невероятен кавалер и приятел! Обичам го!

Когато обмислях как да поднеса статията си за актьора Георги Радомиров, реших да избягам от тривиалното. Надявам се самият той да не ме упрекне за това. Неговият жизнен и творчески път е доста богат и неведнъж е представян преди спектаклите му, на други обществени изяви и т.н. Но си мисля, че за един човек е важно да разбере за обичта, която хората хранят към него. За радостта им от това, че той има специално място в мислите и в сърцата им.
Не помня точно, но по някакъв повод писах едно пожелание: „Смисълът на битието ни е в дирята, която оставяме след себе си, а величието на земните ни дни се крие в умението да правим другите хора щастливи!”
Такъв е нашият Жоро! Оставя диря след себе си и ни прави щастливи. А ние, освен здраве, му пожелаваме да продължава в същия дух!

Мария Перфанова