Оборище е звезден миг в историята на българската нация.

Без този революционен парламент под открито небе ние бихме били безкрайно бедни. Но ние го имаме – за чест и слава на българското име.

      Там, сред вековните буки на Средна гора, край шумящата Панова река се решава да бъде бунт и въстание, решава се България да бъде свободна. И всички залагат имот и чест, залагат живот, за да видят Отечеството си възкръснало от мрака на една петвековна робия. Само един достоен народ може да стане като един и в един глас да прогласи, че повече не желае и не може да бъде роб.

     Кои са оборищенските депутати, истинските представители на своя народ?

  „Мойте оборищенски депутати – с дълбоко синовно  преклонение – ще каже Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания” – са ангели, най- честните и идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения на които бяха грозната бесилка и заптийския камшик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде“.

    Тези хора, пратеници на своите села и градове, бащи и дядовци на големи родове, домовладици, стопани, направиха така, че името Оборище да се превърне в светиня за всяко българско сърце. Веднъж решили да отхвърлят робството, те венчаха България за Свободата. След вземане на съдбовното решение, идват тъмните башибозушки тълпи, круповските оръдия на редовната армия, димните пожарища ще окадят небето на въстанието, ще бъде плач и ридание и сух хрясък на ятаган в кост. Парадоксално, но факт! Пукотът на старите кремъклийки ще разлюлее устоите на Турската империя и ще направи възможна  Руско-турската освободителна война.

    И всичко това започва от Оборище. Оборище е началото на голямата драма, на голямото рождество на нацията. Там, под сенките на огромните буки, още просветва воеводската сабя на Бенковски, ехото още повтаря в нашата историческа памет пламенни слова и клетви  за вярност към род и Отечество.

      Оборище е символ на духовно възземане и възкресение. И на нещо не по- маловажно. Тук се полагат основите на нашите демократични добродетели, защото всичко е било решено с народно вишегласие – под открито небе, под бездънния небесен свод.

      Половин век на това място е имало само един каменен кръст, който да  напомня за първото Велико Народно  събрание. Едва през 1928-ма година Министерството на Народното просвещение решава да се издигне паметник, достойно увенчаващ делата и подвизите на априлци. С тази нелека задача се захваща Янко Павлов Радоев. Човек с апостолска душа. Името му трябва да се знае и помни.

    Четири месеци той живее под оборищенските буки, в една палатка. И работи със сърце и душа, като възрожденски майстор. Съгражда оборищенския паметник, неотразимо пленяващ ни със своята строга  простота. Направен е от бял врачански камък. И тъй като за Оборище водили само кози пътеки, панагюрската община прокарала коларски  път. По него били пренесени тежките каменни блокове. Сам панагюрец, дълбоко в себе си усещащ светостта на априлския подвиг от 1876 година, Янко Павлов създава вдъхновена творба, на която е съдено да пребъде през времето. Датата на въстанието – 20-ти април, е обрамчена с лавров венец, от него стремително се спускат две начупени мълнии, разкъсващи верига от 5 халки, идващи да подскажат за петте века робство. Издълбаният текст върху белия камък, а също така и подредбата на имената на оборищенските делегати си били дадени на скулптора от известния наш историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров.

   По същото време на изграждане на паметника  Янко Павлов прави и една чешма. Сам хванал водата и построил бента. Стара българска традиция е да се градят чешми – пред чешмата всеки се покланя, защото водата е живот и носи в себе си символите на свободата и вечността.

Оборище е място свято за всеки българин. То е място за поклонение и размисъл. Ще минават години и векове, а зелената стара гора ще разказва за подвига на априлци, извикали единогласно и трепетно: „На оружие,  мили братя!“ Там винаги ще свети като бял пламък паметникът и ще коленичат нашите внуци с признателни души. Дано!

                                                                                                                                Лушка Караянева