Проф. Марин Дринов през погледа на възрожденците Недьо Горинов и Рад Гемиджиев

Проф. Марин Стоянов Дринов – виден историк и общественик е най- изявената следосвобожденска фигура в областта на науката и образованието. Роден е в Панагюрище през 1838 година в бедно семейство. Майка му не си спомняла точната дата на раждането му но тя и всички в семейството му помнели, че малкия Марин се е родил с поникнало зъбче. Както пише биографът му Недьо Горинов той бил белязан с огнения знак на дарбата. Бил будно и умно дете, изпълнително и послушно. Жадно поглъщал знанията, преподавани му в училище от учителите Атанасий Чолаков, Сава Радулов и Йордан Ненов. От ученическите му години започва невероятната му дружба с Нешо Бончев – първия български литературен критик. Заедно завършват класното училище в Панагюрище, стават помощник- учители в продължение на 3 години.
Тяхното старание и любов към книгите и начетеност били забелязани от управата на градеца, от ученици и родители.

Панагюрци изпращат двамата младежи да се учат в Русия

през 1858 год. До 1861 г. Дринов учи в Духовната семинария в Киев, после е студент в Московския университет.

След завършването на университета проучва много архиви в Швейцария, Австроунгария, Франция и Италия. 5 год. работи в библиотеките на Виена, Женева, Рим, Прага и Париж. Интересите му са свързани с историята на южните славяни. Трудовете му са в областта на българската история, но се занимава и с български език, фолклор,етнография и литература. Издирва и изследва старобългарски паметници, събира народни песни.

През 1869 год. Марин Дринов заедно с Васил Друмев и Васил Стоянов учредява в Браила Българско книжовно дружество, днешният БАН.

Русия Дринов защитава магистърска дисертация и става доцент, а после и професор, ръководи катедрата по славянознание в Московския университет. Сътрудничи на вестниците, които се разпространяват сред славянството на Балканския полуостров.

Според Рад Гемиджиев Марин Дринов за пръв път се връща в родното Панагюрище през 1871 год. В своите спомени учителя посрещането на Дринов става на връх „Свети Никола“, откъдето двамата с Н. Бончев са изпратени на път за Русия.

Цяло Панагюрище се стича, за да посрещне „своя“ учен човек,

четем в записките на Рад Гемиджиев. Пред госта постилат пъстра тъкана пътека, по която той трябвало символично да влезе в града. Мъжете го поздравявали, жените почтително му целували ръка, децата го гледали с възхищение. А след това за него била сложена богата трапеза, отрупана с панагюрски ястия и деликатеси. Жените му носели дарове. Бил обграден с невиждано внимание и почести от страна на населението, но особено бил ухажван от първенците.

Следващото му идване в България е през 1875 год. Тогава обикаля Южна България и събира огромен исторически и етнографски материал. След погрома на Априлското въстание в Русия пред слушателите на Харковския университет изнася публична лекция за събитията в България, с която обръща вниманието на руската демократична общественост към съдбата на българския народ.

След защитата на професорската си титла, когато вече е на 38 години, решава да уреди и личния си живот. В един руски курорт за пръв път в живота си се влюбва и се оженва за доста по-младата от него Маргарита Ивановна. Майка ѝ била англичанка, баща ѝ – руснак. Двамата мечтаели за меден месец, но такъв нямало, защото избухва Освободителната война и Дринов напуска университета.

От август 1878 г. е в действащата армия като

съветник в канцеларията на княз Черкаски.

Воюва край Плевен, преминава Балкана. След Освобождението е вицегубернатор на София. Княз Дондуков-Корсаков го назначава за управител на отдела на Народното просвещение, т.е. Дринов става първия български министър.
Само една година той е министър на Просвещението, но успява да направи толкова много, колкото никой просветен министър след него не е успял да направи. Дринов е

основоположник на народното образование

с неговите три степени: начален, основен и гимназиален курс. Бил е народен представител в първото Велико народно събрание. Работи по създаването на първата българска конституция. Автор е на проект за създаване на Държавен съвет в България.

Негово дело е създаването на Народната библиотека в София, откриването на първа мъжка гимназия през 1879 година, я след това и на първа девическа гимназия. Открива две духовни училища – в Самоков и Лясковец; основава и председателства историко-филологическото дружество в България. Работи за развитието на българския печат. Съдейства за идването на Константин Иречек в България като преди това се е запознал с неговия дядо- големия славист Шафарик.

В свободна България Дринов се бори за държава, в която да има закони, ред и справедливост. Разочарован от бурните политически страсти в България се връща в Харков, купува имот и заживява там.

Дринов има три деца: Александър, Мария и Стоян. Когато се ражда първото момче пише на майка си: „Мамо, не се сърди, че не кръстих детето на тате, а на нашия цар Освободител. Той сега е най- важният човек за нас“.

Дринов умира през 1906 година в Харков.

Тленните му останки са пренесени от Харков до Варна с кораб и от Варна до София с влак. След неговата смърт жена му и дъщеря му изпадат в абсолютна бедност. Молбите на съпругата му за помощ не били удовлетворени. И двете умират в мизерия.

Неговото име носят две села в България, много училища, улици, издателството на БАН. Скулпторът Иван Лазаров е направил два негови бюста. Единият от тях е в алеята на възрожденците в Борисовата градина в София, а другият – в Панагюрище.

Лушка Караянева

___________
Недьо Горинов – ерудиран преподавател по литература, журналист, писател, изследовател, краевед, музеен работник.
Рад Гемиджиев – учител с високо гражданско съзнание и авторитет, дарител, уважаван и високо ценен от съгражданите си.