Инж. Димитър Йончев на 85

Той е Димитър Георгиев Йончев. Роден в България („тръпна с благоговение винаги, когато чуя хубава дума за страната ни), гордее се, че е панагюрец („често ме изпълва гордост, че съм роден и израснал в Панагюрище“).
Химик по образование, технократ с мащабен мениджърски опит. В Панагюрище започва работа през 1971 г. в „Оптикоелектрон“ само няколко месеца след министерско решение да се строи нов уникален завод. Преди това 11 години е в Акумулаторния завод в Пазарджик, където създава семейство и е благодарен на съпругата си, която го дарява „с двете ни прекрасни деца“.
„Оптикоелектрон“ отвори като на широко протегната длан големи възможности за развитие и аз с всеотдайност и хъс се хвърлих да черпя от това богатство“, споделя Димитър Йончев на старта на разговора ни.

Нека да позная – „Оптикоелектрон“ е вашата изпълнена житейска мечта?
„Оптикоелектрон“ е най-прекрасният венец от потомците на славните Априлци към предците им.
Не само за мен, „Оптикоелектрон“ бе върхът, за който панагюрци можеха да мечтаят. Далеч от занаяти, килими и хавлии… Оптика, електроника, модерна металообработка, химия, галваника … Нещо непознато и неочаквано.
В онези години много неверници на високо ниво без срам и с голям цинизъм заявяваха, че всички тези новости са „голяма лъжица за потомците на панагюрски овчари, за които обикновеният струг е някакво чудо” и предричаха провал.
Но тези потомци на овчари показаха, че могат с голяма вещина да постигат високи цели!

Кое беше най-вълнуващото през онези години?
Съграждането на комбинат „Оптикоелектрон“ започна от кота нула на 250 декара. Проектирането беше последвано от строителство на сграден фонд за мащабна и високотехнологична дейност, после дойде ред на оборудване, електрифициране, водозахранване, климатизация, пречиствателни инсталации и пр. Всичко беше истинска битка – битка без пушки и оръдия, битка с голяма дързост за преодоляване на неизвестността, наш постоянен спътник в началото.
Аз съм горд, че имах възможността да бъда един от първите участници.
На челно място беше проблемът с намирането на специалисти, способни да усвоят технологичните и конструктивни процеси на висотата, изискваща се от основния предмет на дейност. Трябваше да се прокарват пътища, а не пътеки, към висшите учебни заведения у нас и в чужбина. Създаде се и Институт по оптоелектронно приборостроене, с който се обогатиха възможностите за усвояване на нови продукти. В Панагюрище бе открит Техникум по оптично приборостроене и механична обработка.
Производството на оптични и механични детайли – основата на всеки един оптичен прибор, беше приоритетно. Стругове и фрези с ЦПУ и обработващи центри запълваха работните халета. Венец на тази дейност бе първият в България Гапсов остров.
В завод „Бунай” също се усвоиха множество нови изделия със специално предназначение включително приклад за автомат „Калашников”. Тук за пръв път в света се произведе приклад за знаковото и до днес оръжие от полипропилен по технология на акд. Балевски за леене под налягане с газово противоналягане.
С всеки нов детайл се убеждавахме, че можем да постигаме високи цели. Но … трябва да спра, нещата са много, едва ли има място във вестника.

Така е, няма място, но нито един тъжен спомен ли нямате?
Такъв беше моментът, когато бивши величия отцепиха Оптикоелектронния завод в Панагюрище и заводите в Пазарджик и Велинград. Поведохме битка, но отнесохме много обиди, най-вече по мой адрес. Запазихме Оптикоелектронен завод-Панагюрище, но заводите в Пазарджик и Велинград бяха откъснати от нас.

И идваме до 10-ти ноември 1989 година.
Годината донесе големи промени за България. Аз нямам необходимите познания и възможности, за да правя преценки за цялостните причини, но по отношение на промишлеността имам твърдо мнение.
Един сектор в икономиката на страната, който имаше постоянен курс към окрупняване и небивал ръст, се срина. Държавата просто абдикира от своите задължения. Комбинат „Оптикоелектрон“ също не беше пощаден. Поръчките започнаха да намаляват, много производствени мощности оставаха в бездействие. Най-ценният ни капитал – букетът специалисти, израснали до висота да се справят и с най-сложни предизвикателства, увяхваше.

Сложно е било, но и красиво. Е, тогава каква е равносметката?
В напредналите ми вече години правя опит да надзърна какво се очертава в бъдеще. Колкото и да чукам, портата не се отваря и пред мен е мрак. Но обърна ли се назад, картината е много голяма. Като на широко протегната длан спомените извайват толкоз чудни моменти, че си задавам въпроса „Всичко това аз ли съм го преживял!” Палитра от спомени – едни мили, приятни, носещи основание за гордост, други крайни, които те приканват да вземеш кирката и да ги загробиш. Опитам ли да направя преценка, винаги се очертава, че събитията с приятни моменти са далеч повече, независимо дали са протекли по мое желание или са били поредно изпитание.
През целия ми живот, където и да съм се намирал, съм бил обгърнат с голямото приятелство на хора, които ме уважаваха и подкрепяха във всичките ми начинания. Много от тях вече не са сред нас, моята благодарност и почит към тях остават вечни. Тук са и спомените ми за моите родители и прародители, които са ме създали и отгледали, винаги ме изпълват с благодарност и преклонение.

Споделете спомен за щастливи приключения.
Съдбата ми отреди да бъда на точното място в точното време, за да спася два човешки живота от явна смърт. В други пет-шест случая пък лично аз съм бил на ръба. Скачал съм от бърз влак в движение. Висял съм на 25 метра височина, завързан за падаща подпора (щастие беше, че на десетия метър гредата спря). На един жп прелез леката кола, с която пътувах, се размина за секунди с летящ влак …

Имате ли хобита?
Спортът и ловът по едно време ме бяха завладели. Спортувал съм непрекъснато на млади години, но не мога да се похваля с високи постижения. А ловът беше другата ми слабост. С ловното ми куче дълги години кръстосвахме ловните полета на Панагюрския балкан. Слуката ни не беше много честа, но макар и рядко с кучето ми си срещахме главите. Преживяване за перо на голям творец!
Но да не забравя – всяка есен от 50 години насам правя червено вино. Мисля, че съм майстор, а и приятелите ми вдигат самочувствието.
Това съм аз. Както при всеки човек, имам моменти, към които не желая да се връщам, но те са малко. Голямата част от моите преживявания са добри и приятни и ме изпълват с утеха.