Лушка Караянева
Една жена революционерка и майка на революционери, навеки свързала името си с великото дело за освобождение от османско владичество на българския народ, е баба Тонка Тихова Обретенова, известна на поколенията като баба Тонка. Тя взема участие във всички етапи на революционното движение, четническия период по времето на Левски и в Априлското въстание. Без да е участвала непосредствено в Априлската епопея, тя дава скъпи жертви за поробеното отечество.
Баба Тонка е родена през 1812 година в село Червен, Русенско. Омъжва се за известния търговец в Русе Тихо Обретенов. Бащата и майката на баба Тонка им оставят богато наследство. Купуват къща в крепостта на Русчук, в махалата „Бахче чифлик“, на самия бряг на Дунава. Раждат им се 12 деца, като живи порастват само седем. Били 5 момчета и 2 момичета.
Работата на Тихо се разраства. Има в Сакча дюкян за продажба на абаджийски и манифактурни стоки. Тонка остава неграмотна, понеже в онези времена било срамно за жените да се учат на четмо и писмо. Тя остава да живее в Русе, за да изучи децата си. Тихо разширява търговията в Сакча. Купува хан с два дюкяна и извиква при себе си големите си синове Атанас, Ангел и Петър да му помагат в търговията.
През 1862 година на път от Русе за Сакча Петър вместо в бащиния си дюкян се озовава в Първата легия на Раковски в Белград. Скоро оттам семейството му получава писмо и снимка на младия легионер: сива куртка със зелени ширити, обут в цървули и с бели навои, с черни върви и висок румънски калпак.
Закърмена от дете със свободолюбив дух баба Тонка била храбра и горда жена и животът сред поробителите постоянно я унижавал. Затова тя измисляла всевъзможни хитрости, за да преодолява алчността , жестокостта и наглостта на турската власт.
Отрано тя посещава дома на Георги Раковски, който така хубаво говори за свободата, сякаш чете в душата й.
След смъртта на Тихо Обретенов, отровен от своя съдружник, баба Тонка едва успява да изхрани семейството си. На Петровден, в Гюргево, където става събори е позволено река Дунав свободно да се преминава без билет и тескере, тя се среща със синовете си Ангел и Петър. Тук е и Стефан Караджа, който организира четата си. Така баба Тонка се прощава със синовете си и след като първите възторзи от изпращането отминават, в душата й се намества тревогата. Вечер се взира в отсрещния бряг, за да зърне каик от Гюргево дали се приближава към българския бряг. Аденем си е същата – чевръста и весела, работеща до премаляване. Вечер се връща от читалището Никола, а тя нетърпеливо: „Е, научи ли нещо?“… Тя чака вест за преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България.
Новините пристигат бързо, страшни и зашеметяващи: четата е разбита от турци и черкези. Хаджи Димитър е загинал геройски, Караджата ранен и заловен от турците, някъде край Севлиево е паднал синът й Петър, а Ангел, заловен жив, го чакали в Русе за съд.
В Русе, край Крайненските гробища е издигната бесилка. На нея очукват заловените живи въстаници под виковете на озверената тълпа кадъни и пиян башибозук, тръгнал за кървава плячка.
Полумъртъв и безчувствен очакват Караджата на бесилото. Баба Тонка е сред тълпата, с каменно лице, а в гърдите й се събира огромна буца. Със сухи очи върви тя след ковчега на Караджата. Когато се стъмва тя слага знак на гроба му, за да се знае къде е погребан.
А майките, загубили синовете си в бой или на бесилката, я проклинат. Но тя разбира тяхната скръб, защото не знае къде лежи синът й Петър, без гроб и без знак, плячка на диви зверове. Мисли за Ангел, окован във вериги и изпратен на заточие някъде в Азия. После се зареждат дни на очакване, но от заточеника няма нито вест, нито кост. Така у баба Тонка постепенно се затвърждава убеждението, че Ангел е умрял или са го убили и го вписва в поменика си на умрелите. Цели 5 години не получава вест от него.
Минават три години от смъртта на Караджата. Баба Тонка погребва в гроба му един християнин и тайно взема черепа на войводата. Занася го в дома си, измива го с вино, завива го в бяла, кенарена кърпа и го прибира в сандъка си. Тя е убедена, че той още е нужен за идните изпитания.
Въпреки личните си мъки и скърби тя не се откъсва от революционното движение. Организира пренасянето на комитетска поща от България за Влашко и обратно, направила специално скривалище в къщата си, в което криела строго поверителни материали, оръжие и до 3-ма революционери.
На 10 декември 1871 година, в дома на баба Тонка, Ангел Кънчев основава Русенския таен революционен комитет. И всичко започва от начало. След преживените скърби и страдания баба Тонка възвръща предишната си бодрост и това дава сила на момчетата, които отново посещават дома й във връзка с народните работи.
Синовете й не крият нищо от нея. Домът им отново се изпълва с хора, които идват и си отиват в потайни нощни часове.
От Гюргево пристигат каици, натоварени с оръжие, приближават до брега, в подножието на Тиховата къща, спускат опасния товар във водата и бързо се отдалечават. А когато се стъмни, Атанас се спуска по въже до реката, измъква тежкия товар, връзва го на въжето, дръпва и отгоре баба Тонка и Петрана го изтеглят. Носят го н скривалището под къщата, подсушават го, почистват го добре и го смазват. Не остават назад и дъщерите й.
Синът й Георги отива да се учи в Одеса – в юнкерското училище. Майката знае, че за бъдната революция трябват и военно подготвени хора. В същото време Никола води комитетските работи в Русе и пренася като куриер пощата на Българския революционен централен комитет.
През 1872 година предстояло преминаването на Левски в България и някои негови вещи трябвало да бъдат пренесени предварително. Тях Левски предал на Никола Обретенов. Багажът бил доста голям – книжа, униформа, сабя, пушка. За целта Никола се обърнал за помощ към майка си. Баба Тонка с дъщеря си Петрана / ушила знамето на четата на Стефан Караджа/ и още четири жени: майката на Димитър Гюров, Тодорка Бакърджиева, майка и баба Стана и Наталия Каравелова, дошла специално от Букурещ да пренесе пушката на Левски. Минавали с лодка Дунава и през цялото време турчина – лодкар подканял Наталия да седне, но тя стояла права. Когато слезли на българския бряг, полицейският пристав Али ефенди ги забелязал. Попитал баба Тонка защо е тръгнала с толкова жени, тя отговорила, че това са сватовници от Гюргево за неомъжената й дъщеря и го поканила на кафе вкъщи. По този начин със самообладание и хитрост е пренесена цялата кореспонденция на Гюргевския централен комитет.
Баба Тонка се грижи за момчетата като за свои синове: храни ги, пере ги, на оголелите намира дрехи. Шуменският учител Панайот Волов се намира в Русенския затвор. Разболял се тежко. Дни наред ходи баба Тонка да иска да й го дадат да го лекува: моли, увещава, подкупва управителя и й го дават. След време я извикват и искат обратно затворника, но без да й мигне окото тя казва: „Ха, ти да си жив, ага, той умря!“ А в това време Волов е вече в Букурещ и се готви за страшната си мисия.
Събитията от 1868 година се повтарят през 1875 и 1876 година в живота на баба Тонка с учудваща последователност. През 1875 година, подгонен от турските власти, Никола бяга в Румъния. От Одеса в Румъния се завръща най-малкият й син Георги. Старата жена се хвърля в огъня със самопожертвователността на майка към своето дело, на което са били заложени главите на нейните синове.
Въпреки че отдавна тя е притисната материално, изпраща на Стоян Заимов, Панайот Волов, сина й Никола и другарите му храна, облекла, завивки. Сама им занася знамето на Червеноводската чета, ушито от дъщеря й Петрана. Това знаме Никола Обретенов взема със себе си и го предава на Ботевата чета, а знаменосецът Никола Куруто го развява на парахода „Радецки“ в онзи паметен майски ден на 1876 година.
Сърцето на героичната майка е било там, при тях, където ги дебнели куршумите и ятаганите на враговете, защото тя е била майка на всички.
(От спомените на Никола Обрeтанов и „Записките“ на Захари Стоянов)
Вестник "Време 2001" - Панагюрище - новини от региона на Средногорието 