Паметниците на Райна Княгиня през обектива на „Време“

Тази седмица се навършиха 98 години от смъртта на Княгинята. Датата е 29 юли и на нея няма чествания. Но в разгара на лятото датата е добър повод да помислим за момент за личността и делото й и така да забравим поне за кратко ежедневните си тревоги и неудобства. Споменът за делото на Райна Княгиня, за символиката в нейния образ, за представата за една горда и смела личност, колкото и да е странно, може да има и практична стойност за всеки българин. С какво ли! С това да те накара да се сетиш, че в миналото, но и в настоящето съществуват жестове, които са нещо повече от ежедневните грижи и удоволствия. С това да те измъкне от огорчението, че трябва непременно да вадиш пари, за да си щастлив. С това да ти припомни, че земният път има смисъл, когато се бориш, а не се боричкаш.

Странно същество е хуманоидът, който населява Земята. Цял живот се трепе за прехраната си – луксозна или постна, а очите му все нагоре поглеждат – към непрозаичното, към вечните истини и принципи.

Така е, мисля си сега, в седмицата, когато ме впечатлява изчислението, че почти сто години България живее без Райна Княгиня. А всъщност – дали „без Княгинята“ или точно обратното. Защото в деня, в който Райна Княгиня е развяла знамето на бунта по улиците на Панагюрище, България вече е станала друга. Независимо от скърбите и болката по-късно, независимо от погубените в последващите десетилетия надежди, независимо от неудачите и грешките на десетките поколения българи до днес. Независимо от от настоящите и бъдещите грешки …

Почти сто години след смъртта на Знаменоската България все още има нужда от символа на смелата българка, рискувала ежедневието си, сигурността и кроткото статукво в дните си в името на една мечта – Свободата. Но трябва да посмееш да вдигнеш поглед над билото на деня си, за да видиш смисъла на деня си в параметрите на една фантасмагорична мечта. При това в контраст с факта, че от пет века никой не знае как точно се живее в Свобода!

След ужаса на Въстанието от 1876 г. Райна Княгиня вижда свободата. И ако проследим живота й в нея безпристрастно, ще видим, че в кратки периоди е имала възможност да бъде щастлива, поне според представата на съвременния българин. Когато шие знамето, Райна Попгеоргиева е на 20 години. Тя е млада, красива, с подчертан престиж в общността заради високото си образование и работата си като учителка, добра партия за семейство. Все фактори, които могат да ти донесат удобен и сигурен живот. Не и в робство, разбира Райна и приема заръката на Бенковски да шие бунтовен байрак – опасно и отговорно дело, твърде далеч от шиенето на чеиз за бъдеща сватба. С първия сърмен бод по коприненото сукно, бъдещата затворничка начертава горчивата си съдба.

В разгрома на въстанието в Панагюрище турците убиват баща й пред портата на родния дом. Райна, майка й и другите се спасяват, но младата жена е хваната, отведена в тъмница в Пловдив, малтретирана и само намесата на чужди дипломати я отървават от унижението, заплахите и мъченията.

Руската дипломация я изтегля в Москва, където тя става акушерка. След освобождението това ще е професията, с която Райна ще храни петте си сирачета в краен недоимък. Обществото в София я забравя. Едва ли Райна се е досещала, че все някога потомците ще възкресят с почит името й. Дано поне в мигове на спомени да си го е помисляла, за да освети тежките си дни. Впрочем, Райна Попгеоргиева – Дипчева шие още три копия на въстаническото знаме. Прави го по повод 25 години от Април 1876 г. и колко ли й е било тежко да се върне назад в славните часове, когато е била осветена от блясъка на Бенковски и въстаническата конница. Жалко, че точно на такива въпроси не отговаря Историята, вдадена в датите и фактите.

Райна е първата българска акушерка и до смъртта си работи като такава в Търново, Панагюрище и София. Само този факт говори много за странната съдба на Знаменоската. Във времена, когато трудно се пътува, когато българинът се ражда и умира от поколения назад на едно и също място, тя има щастието или нещастието, не знаем, да обиколи много места, да живее в няколко селища, да види животът в Русия и да напише своята Автобиография. Странна е съдбата и на нейната книга. Райна я пише в Москва, където я отвеждат, за да я отърват от турския произвол, но на български книжката й е преведена едва 1934 г., тоест 17 години след смъртта й. Райна умира на 29 юли 1917 г. и ако си припомним от историята това вече са години, напълно различни от спомените на Райна за Въстанието, робството и радостта от свободата.

Животът на Знаменоската минава през толкова превратности, че съвременния българин, който има възможност да пътува, да чете за всичко, което го вълнува, да се среща с когото си иска, едва ли може да си представи как ще се чувства в нейния бурен живот. На всичкото отгоре българката успява да роди 5 момчета и да осинови едно момиченце. Малко съвременни българки могат да се похвалят с такава висока събитийност на живота си и толкова сътворени неща като Княгинята, родена през 1856 г. и живяла в не една епоха.

Вълнуващ паметник привлича вниманието на многобройните туристи в Трявна. Още по-любопитен е той за панагюрци, тъй като по един елегантен начин напомня лика и делото на Райна Княгиня.

Скулптурата представлява две женски фигури, приведени над тъкан под формата на знаме, на което вече е извезано „Свобода или Смърт“. Привлечени от композицията, потърсихме информация дали скулптурата е посветена на Райна Княгиня. По нея нямаше надпис, остана неизвестен и авторът на скулптурата, поставена в близост до входа на една от къщите-музеи в Трябва, многобройни и великолепно поддържани, пълни с живот, експонати и посетители. По-късно се разбра, че двете женски фигури, прилежно приведени над знаковия флаг, всъщност представляват събирателен образ на българката, дала своя принос в битките за освобождение, независимо от това в кой край на родината ни.

В Уикипедия на страницата за Райна Княгиня погрешно е поставена снимката на паметника от гр. Трявна като пример за лика и делото на героинята. Както често става в интернет, непроверени факти битуват навсякъде и човек просто трябва да внимава на кого да се довери. В случая обаче е важно друго. Паметникът в Трябва буди емоции, буди интерес. При него важните неща са загатнати. Знаменоската все още не е знаменоска, а красива женска фигура, приведена над думите „Свобода или Смърт“, които нежните й пръсти извезват.

Това не е Райна Княгиня. Образът не съвпада с историческата истина. В скулптурата срещи „Райна“ стои още една млада жена и придържа тъканта на знамето. Знаме, че Райна само в късни доби и в скривалището си у дома е везала знамето.

Възниква и аналогията с паметниците на Панагюрската княгиня в Панагюрище. Тя е увековечена в две скулптури – в двора на къщата-музей и на едноименния площад в града. В първия случай фигурата й излъчва топлота и естественост, а във втория – борбеност и сила. И двата паметника допълват символиката си, макар първият да е по-топъл и затова запомнящ се. Докато вторият е по-стандартен, по-традиционен, по-революционен.

Паметници на Райна Княгиня другаде в България няма. Те са тук, в Панагюрище.